28 ГЛАВА

ОКОНЧАТЕЛНИ ИЗВОДИ

И ТАЙНСТВЕНОТО ЧИСЛО 666

Как е възможно по-голямата част от духовенството да игнорира това, което вече е било доказано в историческото развитие? Трудно е да се проумее, само ако те съвсем умишлено си затварят очите, или пък нямат никакъв интерес да намерят истината. Развитието, особено от времето на Константин – от началото на римската имперска религия – е толкова обширно описано, че няма какво повече да се добави. От 5 до 11 век решението кой ще бъде папа са го взимали императорите, но в последсивие с тази задача се е заело така нареченото духовенство.

„За да бъде отслаби влиянието на римско-немските императори и на римската аристокрация при избора на папата, папа Николай II на великденския синод през 1059 г. e издал декрет относно избора на папа, чрез който тази процедура е била изцяло поверена на кардиналите” (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 287). По този начин папата много скоро е получил власт над светските властници, тъй като зад тях (духовенството) е стояла огромната маса от хора, които са се бояли от ада. Но това все още не е било достатъчно. Много скоро всичко се е обърнало в полза на църквата. И след това вече не императорите са поставяли папата, а папата е поставял императорите. „Рим, март 1075 г. Папски диктат. В така наречения "Dictatus Papae", по време на Римския постен синод папа Григори VII е провъзгласил римския епископ за неограничен владетел на вселенската църква. Единствено папата има право да носи жезлото на владетел с имперско достойнство, може да сваля императори и да освобождава поданиците от клетвата за вярност спрямо несправедливите владетели, но него никой няма право да съди” (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 288). Какво общо могат да имат тези светски, политическо-религиозни позиции на власт с църквата на Исус Христос, с проповядване на Неговото евангелие и с Божието царство? Владетелите, независимо от това дали са били в цивилно облекло, или са носили облеклото на клира, всички те са изграждали своите собствени царства.

Избирали са си папа за най-висшето учреждение, което е било измислено от самите тях. Погледа на целия свят и днес е обърнат към тях, и всеки търси тяхното внимание и ходатайство. И след като абсолютно сигурно и без никакво съмнение вече е доказано, че в тази вселенска църква наистина няма нищо, което да отговаря на Писанието, редно ли е да мълчим пред общественоста, и по този начин да се провиняваме пред Бога? Тук не става въпрос да бъдат смъмрени онези, които принадлежат към тази универсална църква, нито за ласкавия папа като човек, а за самата институция и системата сама по себе си. Все пак би трябвало да е позволено да се проучи дали не става въпрос за най-голямата измама и фалшификат в историята на човечеството, или може би да е случайно?

Според библейското разпределение на времето, сега ние стоим пред най-големия духовен сблъсък. През всички времена е имало мъже, които са се занимавали с тази тематика. Мартин Лутер се е изказал много строго против учреждението на папата. Грубия начин по който се е изразявал не е подходящ за днешното време, затова молим за извинение. В него са се срещнали двата свята – католическия и протестантския. Било му е много трудно, но явно той е бил призован от Бога за това, и е издигнал гласа си по примера на старозаветните пророци. В предговора към книгата на пророк Даниел във 2-ро преработено издание на Библията той пише: „Тук много ясно е описан папата, който така безсрамно реве в декретите си, че той имал право да съди всички църкви и тронове, но никой няма право да съди него. Както слънцето е над луната, така е папата над императора. Но където има власт, там има и сила да се заповядва, а останалите са задължени да се подчиняват. И дори ако папата заведе безброй души в пъкъла, пак никой ли не би имал правото да каже: Какво правиш? И това не само се поучава, но и се и прави. Защото императора вече не е император, а папата е този, на когото имрератора е подчинен като слуга, и с всичките си права е задълъжен да му целува краката. Това го е казал още апостол Петър във 2то си послание 3:3, че ще дойдат такива, които ще живеят по своите си страсти". С това той е обяснил стиха от Даниел 11:36:

"Царят ще действа според волята си, ще се надигне и ще се възвеличи над всякакъв бог, и ще говори чудесно, надменно против Бога на боговете; и ще благоденства, докато се изчерпи негодуванието”.

Папата рисува самия себе си, тъй като в декретите си той се хвали, че е над светото Писание, и че това трябва да бъде потвърдено и от светия престол. Но неговите действия са много по-мощни, тъй като всички, които са се изправяли срещу него на основание на Писанието, той ги е проклел, убил, изгорил като еретици и деца на дявола. И това продължава до ден днешен. А онези неговите реват навсякъде, че папата е над Писанието. Даниел казва: „Надменно ще говори против Бога на боговете”.

Защото другите тирани, които са преследвали Божието Слово, са го правили от незнание. Този, обаче го прави съзнателно, като твърди за Божието Слово, светото Писание, над което иска да бъде господар, че то е учение на дявола. И като такова той го унищожава където и както си иска. Затова и се е нарекъл бога на земята, бог на боговете, господар на господарите, цар на царете. Не само човек, а и бог, бого-човек, както Исус Христос е Бог и човек, на когото иска да бъде заместник и даже да се въздигне и над Него.

По този повод свети Павел във 2 Сол. 2:3-4 е цитирал следния текст от Даниел: „…и ни се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение, така че той седи както бог в Божия храм и представя себе си за Бог”. Никой не може да се извиси над Божието естество и величие, но може да се издигне над Божието Слово и богослужението.

Защото синът на погибелта и човека на греха не е само този, който е сам за себе си грешник и изгубен, т.е. отделният грешник (приватус), а е обществения грешник (публицитус), който примамва другите в греха и погублението след себе си. Папата задейства това учреждение на греха по два начина.

Първо: той е въвел много нови начини на богослужение, както се вижда от неговия „Mausim“ („Требник“); например индулгенциите, светената вода, служение на светиите (починали), разните братства (общества), манастирите, най-различните празници и т.н. А същевременно истинското богослужение, Божието Слово, вярата, благочестието и т.н., ги е нарушил и обезобразил.

Второ: той е поробил християните с безброй закони, като е поставил грях там, където Бог не желае да го има, и като цяло той е опетнил с грях цялото Божие сътворение, където и както си е поискал, като например това, което Бог ни е дал да ядем свободно и без грях – маслото, млякото, месото, яйцата, сирене — той го е обявил за грях. Освен това той е обявил за грях и времена, и дни, защото където и когато той е поискал, тогава са били длъжни да постят и да празнуват, а извън това време се е считало за грях яденето и пиенето на всякаква храна, дори и насъщния хляб.

Опетнил е с грях също и места и инструменти; защото е осветил църквите и светите места така, че човек да няма право да се докосне до камъка, или до дървото, особенно до олтара, или олтарните инструменти. Недопустимо е лаика да се докосне с гола ръка до чашата, или чинийката. Ако се е налагало да бъде измита, тогава дори и „святата” монахиня не е имала право да я умие. Най-напред трябва да я умие свещеникът; толкова пълна е била чашата със закони и грехове…

Бракът, който е установен от Бога, също е бил провъзгласен за грях, при положение, че бракосъчетанието е било извършено в забранено време. Така че и съпружеското легло е било държано от папата в грях, за време според неговото желание.

И за да не остави нищо чисто, той е развенчал и третата Божия иерархия – семейството, което не само е забранил за духовниците, но и което абсолютно е пренебрегнал, опорочил и унищожил чрез това, че го обявява за нечисто, телесно и небожествено съществувание, в което не е възможно да се служи на Бога. Той не обръща внимание на това, че Бог е благословил съпружеския живот, че го нарича свой завет и нещо, което Му е приятно, така че посредством опрощението на греховете Той е провъзгласил съпружеското легло за чисто и честно, като не отчита злата страст на тялото в него. Така че този антихрист проклина това, което Бог е благословил, разделя това, което Бог е съединил, и унижава онова, което Бог хвали; с една дума той иска да бъде над и против всичко, което е от Бога, да го стъпче и да го унищожи. Забраната на брака не е направена от любов към непорочноста, а за да може той свободно и без никакви пречки да прави каквото си поиска, и да не бъде подчинен на никого, или да трябва да дава отчет” (М. Лутер. 2-ро преработено издание на Библията, стр. 836). Това, което е написал Мартин Лутер тук не е нищо ново, и не е от времето на реформаторите, но на истинските познавачи на Библията – в по-голяма, или в по- малка степен – това им е било известно винаги:

„В конкорданцията на Бюхнер относно това е написано следното: „Тълкуванието, че папата е антихриста, което в по-старите протестантски църкви е била водеща мисъл, а в реформираната църква във Франция дори е била включена в символа на вярата… не би трябвало да се приписва изцяло на протестантите, тъй като това е съществувало дълго време преди Реформацията, още от 9 век… и се повтаря във всички векове до времето на Лутер” (О. Маркман. "Последното време. Грабването. Антихриста", стр. 62).

При сравнение с Писанието ясно се вижда, че всичко е било променено из основи, и че цялото богослужение е било изменено. От оригинала, от вярата, „която веднъж завинаги е била дадена на светиите” (Юда 1:3), вече няма и следа. Нито една догма не е съобразена със Словото. За да може тяхното ново да стане приемливо, трябвало е библейския оригинал да бъде отречен. Ние можем да намерим доказателствата за това, като сравним Писанието със свободно измислените прокламации. Например, без да се обръща внимание на това ясно и разбираемо слово: „И никой не се е възкачил на небето, освен Този, Който е слязъл от небето, т.е. Човешкият Син…" (Йоан. 3:13), в недалечното минало беше провъзгласена догмата за телесното встъпване на Мария в небето, което е в абсолютно противоречие на Божието Слово. Няма ли да дадем правото на Бога, и всички учения и наредби, прокламирани от папството да ги характеризираме като антихристовски? Тъй като те наистина са „анти”, т.е. против учението на Христос.

Изявлението, че „този, на когото католическата църква не е майка, Бог не е негов Отец” е накарало хората да се страхуват, защото човекът е създаден да бъде в общение с Бога. Обаче поучението, че именно тази вяра е била сътворена от самия Христос, и че още от самото началото всички са били католици, дори и Мария – всичко това изобщо не е истина. Това е потвърдено и от историята. Както вече беше споменато на друго място в тази книга, в първите векове на християнството не е съществувала никаква единна, организирана римскокатолическа църква, нито каквато и да било друга религия. В следапостолския период е ставало въпрос само за различни направления на вярата, но не и за някаква единна църква. Тя е започнала да се оформя едва по времето на Константин. В самото начало не е имало нито папи, нито кардинали и т.н. Иследванията на протестантите относно първите векове не са достатъчно задълбочени, защото те не са могли, или не са искали да допуснат мисълта, че усилието да се сътвори единство потиска истинското развитие. По-голямата част от протестантите, които на практика са излезли от римокатолическата църква, са смятали, че това е била църквата на Исус Христос, и затова изобщо не са се потрудили да проучат първите векове. Те говорят само за конфликтите и отклоненията в миналото.

Папите гордо се обявяват за наследници на Петър, а епископите се считат за наследници на апостолите. Но действително ли е така? Нито в Ерусалим, нито в Рим е съществувал някакъв престол на Петър. Нито пък Петър е бил в позиция на висшестоящ (примат). Яков е председателствал събора на църквата в Ерусалим, защото след изказването на Петър, Варнава и Павел, той е взел думата и под ръководството на Святия Дух е обобщил всичко, което е било казано според пророческото слово (Деян. 15 гл. от 13 стих). В 28 стих е казано: „Защото се видя добре на Святия Дух и на нас”. Бог винаги е избирал онзи, когото Той е искал, и един път е бил един, а друг път – друг. В един случай Господ е използвал Петър, а в другия е използвал Павел, или някой друг. Но никога не е съществувала някаква форма на лидерство. Тази идея се е появила от желанието за собствени амбиции, и няма никаква библейска основа.

Папата се е провъзгласил за заместник на Петър – нещо, което изобщо не е споменато в Писанието; провъзгласява се за универсален епископ, което също не съществува в Божието царство. Когато апостол Петър е написал: „Защото като овце блуждаехте, но сега се върнахте при Пастира и Епископа на душите ви” (1 Петр. 2:25), той не е имал предвид папата, а е имал предвид Христос. Папата има претенции да бъде „върховен пастир”, евентуално „глава”. Как може да бъде възприето едно такова твърдение? За Христос знаем, че Той като добрия Пастир е дал живота Си за овцете (Йоан 10 гл.), и че е глава над всичко в църквата (Ефес. 1:22). Тогава къде има място за още една „глава”? Със сигурност не е в църквата на Исус Христос, а по-скоро в собствената църква на папата.

Папата позволява да бъде възхваляван от целия свят и да бъде наричан „ отец”. Обаче е писано: „И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец – Небесният” (Мат. 23:9). Милиони хора богохулстват, наричайки човек с титла, която принадлежи единствено на Бога. Къде се намира Светият Отец – на небето, или в Рим? Отеца на всички Божии деца е в небето, да бъде свято името Му.

Религиозните водачи навсякъде заемат важно място и позволяват да бъдат прославяни. Нека да е така, тъй като според Писанието и те ще бъдат всред онези, които ще викат към планините и скалите: „Паднете върху нас и ни скрийте от лицето на Седящия на престола и от гнева на Агнето” (Откр. 6:16).

Римскокатолическата църква е знаела много добре какво да направи, за да накара целия свят да повярва, че именно тя е Божията система на земята, институция, която е установена от самия Христос, Който единствено може да спасява. Това, обаче не е истина, тъй като християнската история на първите три века опровергава това твърдение. Не съществува никаква институция, която Христос да е основал, и няма такава, която да е способна да спасява. Различията в мненията, съществуващи в първите векове, и които са били потиснати от насилственото обединяване, след Реформацията са се появили отново. Днес вече въпроса не е за единство в учението и практиката, а за обединяването на всички, независимо от духовните им убеждения. Но и всред цялото такова развитие на нещата, Исус Христос изгражда Своята църква. Чрез проповядване на Евангелието Той извиква тези, които искат да следват Неговия глас, от всички народи, езици, и от всички общества и религии, като ги довежда до единство със Словото Си; и така завършва строежа на Своята църква към деня на славното Си завръщане.

Църквата на Исус Христос не е богата със земни богатства, тя не притежава, както Петър тогава е казал, нито злато, нито сребро, но нейното богатство е в духовното благословение. Сатаната е предлагал на Исус богатствата на този свят. Исус е отказал, защото е знаел, че когато всичко приключи, според обещанието Той ще владее над всички царства на света. А именно това е и желанието на папата и на неговото правителство – власта над целия свят. Това също е в противоречие с Христос. Без папството историята на света щеше да протече по съвсем друг начин. Нямаше да има кръстоносни походи, много войни, преследвания и милиони мъченици. Дори робовладелството може да се припише на власта на папата, защото така наречените мисионери са подготвяли пътя за търговците.

Дори финансовите експерти не са в състояние да отгатнат богатствата на Ватикана. На всеки, който разглежда съкровищницата на храма на св. Петър може да му се завие свят от всичките скъпоценни камъни, злато, перли и други съкровища (Откр. 17:4). Външно Рим изглежда като набожен град. Всеки, който кацне на летището, веднага се среща с „Banco di Santo Spirito” (“Банката на Святия Дух“). Но несметните богатства не се намират в домовете на обикновенните хора, а са в учрежденията, диоцезите и във Ватикана.

Римскокатолическата църква е политическо-религиозна империя, която е действена, и нейното влияние – особенно с помоща на верния йезуитски орден – е във всички области. Неговите членове вече са заели всички ключови позиции. Те са в правителствата, в учрежденията, в университетите, в социалната област, в болниците, в детските градини, в училищата и т.н. Тяхната мисия е да подкрепят идеята за римскокатолическа „държавна религия”, като се използват всички достъпни средства. Има съветници, които подготвят и пишат речите на най-важните политици от Изток и от Запад. "Opus Dei" е навсякъде: и у протестантите, и у комунистите. Те се придържат, както и преди, към лозунга: „Средствата са подчинени на целта, а не целта на средствата”.

И независимо от това, че католическата църква твърди, че единствено тя може да спасява, след смърта на всички нейни членове – без да е от значение, че са спазвали тайнствата й – се отзовават в чистилището, според нея. Какво спасение дава тази църква, след като отслужват задушни литургии за умрелите? В Библията никъде не се споменава за такова нещо. При погребенията се казва: „На нашия Господ беше угодно да вземе нашия брат, или нашата сестра, при Себе Си в славата,” а на надгробните камъни е написано: „Тук почива в мир…”, или „Тук почива в Бога…” Обаче в задушната литургия става ясно, че на Господ вече не Му се е харесало да вземе починалия при Себе Си, а той трябва да мине най-напред през чистилището! Ако някой си направи труда да се замисли над това, ще разбере, че тук нещо не е в ред.

Исус Христос е попитал: „Иоановото кръщение от небето ли беше, или от хората?" (Лука 20:4). А днес Той пита: „Реформацията и останалите съживления след нея от небето ли бяха, или от хората?” По онова време книжниците на Писанието не можаха да дадат отговор на този въпрос. А как стои въпроса с книжниците днес? Какъв е техния отговор? Никакъв! Кръвта на всички мъченици, които са положили живота си, за да могат днес хората да четат Библията, и отново да бъдат изнесени на светлина истините, които са в нея, тази кръв при последния съд ще обвинява духовните водачи на тази генерация, които днес искат да върнат протестантския свят в лоното на римския католицизъм. Протестантските конфесии и свободните общества бяха майсторски подлъгани. Още преди няколко години в така нареченото Никейско вероизповедание пишеше: "светата, вселенска, апостолска църква", а сега пише: "светата, католическа и апостолска църква".

Кой от библейска гледна точка е мъжът, към когото гледа целия свят, който говори на футболния стадион в Касабланка пред 85 000 мюсюлмани, а в Абиджан благославя фетишистите; който говори в ООН в Ню Йорк, или в Женева в Световния съвет на църквите, в Европейския парламент в Страсбург, в скандинавските страни и по целия свят, дори и там, където не е добре дошъл?

Това учреждение и свързаната с него власт са описани много ясно и безпогрешно в Светото Писание, особено в книгата Откровение. Уточнена е дори и неговата цифрова стойност: 666 (Откр. 13:17-18). Там е казано ясно: „защото е число на човек, а числото му е му е шестстотин шестдесет и шест”. А това действително цифрова стойност на латинското название на титлата, която никой друг човек на света не притежава:

ЗАМЕСТНИК  НА  СИНЪТ  БОЖИЙ

V  I  C A R I V S    F I  L I I     D E I

5+1+100 + 1+5 +1 +50+1+1 +500+ 1 = 666

Не е случайно, че римските управници са се наричали „LATINUS REX SACERDOS”, което означава „Латински свещеник-цар”. Та нали езическият Рим се е превърнал в Рим на папата.

L A T I N V S R E X S A C E R D O S

50+ 1 +5 . . .. + 10 . . . + 100 + 500 =666

В книгата Откровение тази институция е описана като майка. И тъй като цялото човечество по благочестив начин чрез нея е било измамено чрез религията, било е омагьосано, заведено е в заблуда, и така е доведено под проклятие. Самият Господ е издал присъдата Си над нея. В Откровение 18 гл. на няколко пъти се казва, че този т. нар. „вечен град” ще бъде унищожен в един единствен час. „Колкото е прославила себе си и е живяла разкошно, толкова мъки и печал и дайте; защото казва в сърцето си: Седя като царица, не съм вдовица и печал никак няма да видя. Затова в един ден ще дойдат язвите и, мор,печал и глад и тя ще изгори на огън; защото могъществен е Господ Бог, Който я съди” (Откр. 18:7-8). До този момент всяко Божие слово се е изпълнило в определеното зе него време.

На основание на единствения и завинаги валиден авторитет на Божието Слово, всички искрени хора са призовани да се подчинят на Словото и да вярват в това, което е написано.

Това в никакъв случай не е равносметка, подлежаща на обсъждане. Крайната и неподлежаща на обжалване присъда принадлежи на Бога, Който ще съди единствено на основата на Своето Слово. По целия свят живеят около един милиард католици, които вярват на това, което са ги учили, без да знаят, че тази световна институция не е била основана от Христос и никога не е била църквата на Исус Христос. Същевременно има почти толкова протестанти и други вярващи, от които по-голямата част искрено желаят да бъдат спасени. Хората се надяват, че ще бъдат спасении само поради това, че принадлежат към тяхното църковно общество. Но те не знаят, че са били въведени в заблуда, и че когато живота им свърши, ще си отидат от този свят завинаги подведени. Когато религията мами без отношение към Христос, това е лошо. Но когато измамата се прави в името на Христос, това е непростимо. Това, което Бог е казал чрез устата на Своя избран мъж в деня на основаването на новозаветната Църква, важи и днес: „И всеки, който призове името Господне, ще се спаси” (Деян. 2:21; Йоил 2:32). Очевидно е това, че спасението, което нашият Господ ни е дал, и това, че Той е Единственният, Който може да ни спаси, е пренебрегнато, и е приписано на някаква институция и на нейните религиозни действия. Явно духовенството изобщо не осъзнава това.

Протестантските конфесии твърдят, че те се ръководят единствено от Писанието. Би било добре, ако да е така, но в голямото си болшинство и те са поставили своите традиции и практики редом със Словото. А католиците са заложили и на двете: и на традицията, и на Словото. Но при по-внимателно иследване ще установим, че там всъщност има само традиция, която е украсена с няколко цитата от Библията. Но Господ се обръща към онези, които посещават такива „богослужения” с силното „напразно”: „Обаче напразно Ме почитат, като преподават за поучение човешки заповеди… И им каза: Вие осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание!” (Марк 7:7,9). Така че във основа на този стих, а и на други места в Писанието, всяка религиозна дейност, не е според Божията воля, е „напразно“. Напразни са молитвите с броеници, напразно е „Здравей Мария” [има се предвид католическата молитва – бел. на преводача], напразни са всички религиозни действия, напразно е ходенето до Божи гроб. Всичко това е напразно! Божията воля не се определя от папите, или от който и да било човек, но тя веднъж и завинаги е изговорена и записана от пророците и апостолите в Светото Писание.

И каква е поуката? Трябва ли и занапред хората да остават незаинтересовани и безучастни, след като истината е излязла на повърхноста, и в светлината на изявеното Слово лъжата става съвсем очевидна? В момента, в който всичко това се открива, всеки човек става отговорен пред Бога. „А Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички хора навсякъде, да се покаят” (Деян. 17:30). Нито един човек, който е прочел това и е останал безучастен, няма да има извинение при последния съд. Истински могат да се покланят на Бога могат само онези, на които Той се е изявил, и им дал да познават Словото Си, името Си и волята Си; а това са хората, които по милост лично са преживели спасението.

Вероятноста папата и курията (духовенството) да се осъзнаят и поне да направят опит да започнат диалог с истината, е съвсем минимална, но нито един – започвайки от най-висшестоящите и стигайки до селския свещеник – няма да може да продължи напред с чиста съвест, след като е прочел това. Потисканите от религията, овладяни от нея и подмамени хора, имат правото да им бъде върнато човешкото достойнство и да им бъде дадена възможност сами да вземат решение относно Христос, а едвомременно с това и относно истината. На малките бебета, които са покръствани след раждането си и автоматично са включвани към дадено вероизповедание, не им се дава никаква възможност да решат, дали наистина искат да принадлежат към тази църква, или не. Без да са изразили своята воля и позволение, те по принуждение стават членове на дадена определена църква. Така на практика стои въпроса с човешките права и достойнството на хората в 20 век! Това абсолютно противоречи на религиозната свобода, и е само продължение на християнизацията (насилственото похристиянчване), което е започнало преди 1 500 години. И други религиозни институции също са си присвоили тези небиблейски методи, и затова и те са се провинили пред Бога. Това е часът на решението, което всеки един човек трябва лично да вземе пред Бога.

Смисълът на всичко написано до тук е да се даде на читателите необходимата информация. Никой не е задължен ѝ повярва, но е необходимо да се изследва Светото Писание, а също и историята, за да може всеки един да бъде в състояние да си състави свое собствено мнение.

„Tези, които и въпреки заблужденията

се придвижват към истината, са мъдри;

но онези, които остават да пребивават

в заблудите, са глупци“.

28 ГЛАВА

ОКОНЧАТЕЛНИ ИЗВОДИ

И ТАЙНСТВЕНОТО ЧИСЛО 666

Как е възможно по-голямата част от духовенството да игнорира това, което вече е било доказано в историческото развитие? Трудно е да се проумее, само ако те съвсем умишлено си затварят очите, или пък нямат никакъв интерес да намерят истината. Развитието, особено от времето на Константин – от началото на римската имперска религия – е толкова обширно описано, че няма какво повече да се добави. От 5 до 11 век решението кой ще бъде папа са го взимали императорите, но в последсивие с тази задача се е заело така нареченото духовенство.

„За да бъде отслаби влиянието на римско-немските императори и на римската аристокрация при избора на папата, папа Николай II на великденския синод през 1059 г. e издал декрет относно избора на папа, чрез който тази процедура е била изцяло поверена на кардиналите” (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 287). По този начин папата много скоро е получил власт над светските властници, тъй като зад тях (духовенството) е стояла огромната маса от хора, които са се бояли от ада. Но това все още не е било достатъчно. Много скоро всичко се е обърнало в полза на църквата. И след това вече не императорите са поставяли папата, а папата е поставял императорите. „Рим, март 1075 г. Папски диктат. В така наречения "Dictatus Papae", по време на Римския постен синод папа Григори VII е провъзгласил римския епископ за неограничен владетел на вселенската църква. Единствено папата има право да носи жезлото на владетел с имперско достойнство, може да сваля императори и да освобождава поданиците от клетвата за вярност спрямо несправедливите владетели, но него никой няма право да съди” (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 288). Какво общо могат да имат тези светски, политическо-религиозни позиции на власт с църквата на Исус Христос, с проповядване на Неговото евангелие и с Божието царство? Владетелите, независимо от това дали са били в цивилно облекло, или са носили облеклото на клира, всички те са изграждали своите собствени царства.

Избирали са си папа за най-висшето учреждение, което е било измислено от самите тях. Погледа на целия свят и днес е обърнат към тях, и всеки търси тяхното внимание и ходатайство. И след като абсолютно сигурно и без никакво съмнение вече е доказано, че в тази вселенска църква наистина няма нищо, което да отговаря на Писанието, редно ли е да мълчим пред общественоста, и по този начин да се провиняваме пред Бога? Тук не става въпрос да бъдат смъмрени онези, които принадлежат към тази универсална църква, нито за ласкавия папа като човек, а за самата институция и системата сама по себе си. Все пак би трябвало да е позволено да се проучи дали не става въпрос за най-голямата измама и фалшификат в историята на човечеството, или може би да е случайно?

Според библейското разпределение на времето, сега ние стоим пред най-големия духовен сблъсък. През всички времена е имало мъже, които са се занимавали с тази тематика. Мартин Лутер се е изказал много строго против учреждението на папата. Грубия начин по който се е изразявал не е подходящ за днешното време, затова молим за извинение. В него са се срещнали двата свята – католическия и протестантския. Било му е много трудно, но явно той е бил призован от Бога за това, и е издигнал гласа си по примера на старозаветните пророци. В предговора към книгата на пророк Даниел във 2-ро преработено издание на Библията той пише: „Тук много ясно е описан папата, който така безсрамно реве в декретите си, че той имал право да съди всички църкви и тронове, но никой няма право да съди него. Както слънцето е над луната, така е папата над императора. Но където има власт, там има и сила да се заповядва, а останалите са задължени да се подчиняват. И дори ако папата заведе безброй души в пъкъла, пак никой ли не би имал правото да каже: Какво правиш? И това не само се поучава, но и се и прави. Защото императора вече не е император, а папата е този, на когото имрератора е подчинен като слуга, и с всичките си права е задълъжен да му целува краката. Това го е казал още апостол Петър във 2то си послание 3:3, че ще дойдат такива, които ще живеят по своите си страсти". С това той е обяснил стиха от Даниел 11:36:

"Царят ще действа според волята си, ще се надигне и ще се възвеличи над всякакъв бог, и ще говори чудесно, надменно против Бога на боговете; и ще благоденства, докато се изчерпи негодуванието”.

Папата рисува самия себе си, тъй като в декретите си той се хвали, че е над светото Писание, и че това трябва да бъде потвърдено и от светия престол. Но неговите действия са много по-мощни, тъй като всички, които са се изправяли срещу него на основание на Писанието, той ги е проклел, убил, изгорил като еретици и деца на дявола. И това продължава до ден днешен. А онези неговите реват навсякъде, че папата е над Писанието. Даниел казва: „Надменно ще говори против Бога на боговете”.

Защото другите тирани, които са преследвали Божието Слово, са го правили от незнание. Този, обаче го прави съзнателно, като твърди за Божието Слово, светото Писание, над което иска да бъде господар, че то е учение на дявола. И като такова той го унищожава където и както си иска. Затова и се е нарекъл бога на земята, бог на боговете, господар на господарите, цар на царете. Не само човек, а и бог, бого-човек, както Исус Христос е Бог и човек, на когото иска да бъде заместник и даже да се въздигне и над Него.

По този повод свети Павел във 2 Сол. 2:3-4 е цитирал следния текст от Даниел: „…и ни се яви човекът на греха, синът на погибелта, който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение, така че той седи както бог в Божия храм и представя себе си за Бог”. Никой не може да се извиси над Божието естество и величие, но може да се издигне над Божието Слово и богослужението.

Защото синът на погибелта и човека на греха не е само този, който е сам за себе си грешник и изгубен, т.е. отделният грешник (приватус), а е обществения грешник (публицитус), който примамва другите в греха и погублението след себе си. Папата задейства това учреждение на греха по два начина.

Първо: той е въвел много нови начини на богослужение, както се вижда от неговия „Mausim“ („Требник“); например индулгенциите, светената вода, служение на светиите (починали), разните братства (общества), манастирите, най-различните празници и т.н. А същевременно истинското богослужение, Божието Слово, вярата, благочестието и т.н., ги е нарушил и обезобразил.

Второ: той е поробил християните с безброй закони, като е поставил грях там, където Бог не желае да го има, и като цяло той е опетнил с грях цялото Божие сътворение, където и както си е поискал, като например това, което Бог ни е дал да ядем свободно и без грях – маслото, млякото, месото, яйцата, сирене — той го е обявил за грях. Освен това той е обявил за грях и времена, и дни, защото където и когато той е поискал, тогава са били длъжни да постят и да празнуват, а извън това време се е считало за грях яденето и пиенето на всякаква храна, дори и насъщния хляб.

Опетнил е с грях също и места и инструменти; защото е осветил църквите и светите места така, че човек да няма право да се докосне до камъка, или до дървото, особенно до олтара, или олтарните инструменти. Недопустимо е лаика да се докосне с гола ръка до чашата, или чинийката. Ако се е налагало да бъде измита, тогава дори и „святата” монахиня не е имала право да я умие. Най-напред трябва да я умие свещеникът; толкова пълна е била чашата със закони и грехове…

Бракът, който е установен от Бога, също е бил провъзгласен за грях, при положение, че бракосъчетанието е било извършено в забранено време. Така че и съпружеското легло е било държано от папата в грях, за време според неговото желание.

И за да не остави нищо чисто, той е развенчал и третата Божия иерархия – семейството, което не само е забранил за духовниците, но и което абсолютно е пренебрегнал, опорочил и унищожил чрез това, че го обявява за нечисто, телесно и небожествено съществувание, в което не е възможно да се служи на Бога. Той не обръща внимание на това, че Бог е благословил съпружеския живот, че го нарича свой завет и нещо, което Му е приятно, така че посредством опрощението на греховете Той е провъзгласил съпружеското легло за чисто и честно, като не отчита злата страст на тялото в него. Така че този антихрист проклина това, което Бог е благословил, разделя това, което Бог е съединил, и унижава онова, което Бог хвали; с една дума той иска да бъде над и против всичко, което е от Бога, да го стъпче и да го унищожи. Забраната на брака не е направена от любов към непорочноста, а за да може той свободно и без никакви пречки да прави каквото си поиска, и да не бъде подчинен на никого, или да трябва да дава отчет” (М. Лутер. 2-ро преработено издание на Библията, стр. 836). Това, което е написал Мартин Лутер тук не е нищо ново, и не е от времето на реформаторите, но на истинските познавачи на Библията – в по-голяма, или в по- малка степен – това им е било известно винаги:

„В конкорданцията на Бюхнер относно това е написано следното: „Тълкуванието, че папата е антихриста, което в по-старите протестантски църкви е била водеща мисъл, а в реформираната църква във Франция дори е била включена в символа на вярата… не би трябвало да се приписва изцяло на протестантите, тъй като това е съществувало дълго време преди Реформацията, още от 9 век… и се повтаря във всички векове до времето на Лутер” (О. Маркман. "Последното време. Грабването. Антихриста", стр. 62).

При сравнение с Писанието ясно се вижда, че всичко е било променено из основи, и че цялото богослужение е било изменено. От оригинала, от вярата, „която веднъж завинаги е била дадена на светиите” (Юда 1:3), вече няма и следа. Нито една догма не е съобразена със Словото. За да може тяхното ново да стане приемливо, трябвало е библейския оригинал да бъде отречен. Ние можем да намерим доказателствата за това, като сравним Писанието със свободно измислените прокламации. Например, без да се обръща внимание на това ясно и разбираемо слово: „И никой не се е възкачил на небето, освен Този, Който е слязъл от небето, т.е. Човешкият Син…" (Йоан. 3:13), в недалечното минало беше провъзгласена догмата за телесното встъпване на Мария в небето, което е в абсолютно противоречие на Божието Слово. Няма ли да дадем правото на Бога, и всички учения и наредби, прокламирани от папството да ги характеризираме като антихристовски? Тъй като те наистина са „анти”, т.е. против учението на Христос.

Изявлението, че „този, на когото католическата църква не е майка, Бог не е негов Отец” е накарало хората да се страхуват, защото човекът е създаден да бъде в общение с Бога. Обаче поучението, че именно тази вяра е била сътворена от самия Христос, и че още от самото началото всички са били католици, дори и Мария – всичко това изобщо не е истина. Това е потвърдено и от историята. Както вече беше споменато на друго място в тази книга, в първите векове на християнството не е съществувала никаква единна, организирана римскокатолическа църква, нито каквато и да било друга религия. В следапостолския период е ставало въпрос само за различни направления на вярата, но не и за някаква единна църква. Тя е започнала да се оформя едва по времето на Константин. В самото начало не е имало нито папи, нито кардинали и т.н. Иследванията на протестантите относно първите векове не са достатъчно задълбочени, защото те не са могли, или не са искали да допуснат мисълта, че усилието да се сътвори единство потиска истинското развитие. По-голямата част от протестантите, които на практика са излезли от римокатолическата църква, са смятали, че това е била църквата на Исус Христос, и затова изобщо не са се потрудили да проучат първите векове. Те говорят само за конфликтите и отклоненията в миналото.

Папите гордо се обявяват за наследници на Петър, а епископите се считат за наследници на апостолите. Но действително ли е така? Нито в Ерусалим, нито в Рим е съществувал някакъв престол на Петър. Нито пък Петър е бил в позиция на висшестоящ (примат). Яков е председателствал събора на църквата в Ерусалим, защото след изказването на Петър, Варнава и Павел, той е взел думата и под ръководството на Святия Дух е обобщил всичко, което е било казано според пророческото слово (Деян. 15 гл. от 13 стих). В 28 стих е казано: „Защото се видя добре на Святия Дух и на нас”. Бог винаги е избирал онзи, когото Той е искал, и един път е бил един, а друг път – друг. В един случай Господ е използвал Петър, а в другия е използвал Павел, или някой друг. Но никога не е съществувала някаква форма на лидерство. Тази идея се е появила от желанието за собствени амбиции, и няма никаква библейска основа.

Папата се е провъзгласил за заместник на Петър – нещо, което изобщо не е споменато в Писанието; провъзгласява се за универсален епископ, което също не съществува в Божието царство. Когато апостол Петър е написал: „Защото като овце блуждаехте, но сега се върнахте при Пастира и Епископа на душите ви” (1 Петр. 2:25), той не е имал предвид папата, а е имал предвид Христос. Папата има претенции да бъде „върховен пастир”, евентуално „глава”. Как може да бъде възприето едно такова твърдение? За Христос знаем, че Той като добрия Пастир е дал живота Си за овцете (Йоан 10 гл.), и че е глава над всичко в църквата (Ефес. 1:22). Тогава къде има място за още една „глава”? Със сигурност не е в църквата на Исус Христос, а по-скоро в собствената църква на папата.

Папата позволява да бъде възхваляван от целия свят и да бъде наричан „ отец”. Обаче е писано: „И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец – Небесният” (Мат. 23:9). Милиони хора богохулстват, наричайки човек с титла, която принадлежи единствено на Бога. Къде се намира Светият Отец – на небето, или в Рим? Отеца на всички Божии деца е в небето, да бъде свято името Му.

Религиозните водачи навсякъде заемат важно място и позволяват да бъдат прославяни. Нека да е така, тъй като според Писанието и те ще бъдат всред онези, които ще викат към планините и скалите: „Паднете върху нас и ни скрийте от лицето на Седящия на престола и от гнева на Агнето” (Откр. 6:16).

Римскокатолическата църква е знаела много добре какво да направи, за да накара целия свят да повярва, че именно тя е Божията система на земята, институция, която е установена от самия Христос, Който единствено може да спасява. Това, обаче не е истина, тъй като християнската история на първите три века опровергава това твърдение. Не съществува никаква институция, която Христос да е основал, и няма такава, която да е способна да спасява. Различията в мненията, съществуващи в първите векове, и които са били потиснати от насилственото обединяване, след Реформацията са се появили отново. Днес вече въпроса не е за единство в учението и практиката, а за обединяването на всички, независимо от духовните им убеждения. Но и всред цялото такова развитие на нещата, Исус Христос изгражда Своята църква. Чрез проповядване на Евангелието Той извиква тези, които искат да следват Неговия глас, от всички народи, езици, и от всички общества и религии, като ги довежда до единство със Словото Си; и така завършва строежа на Своята църква към деня на славното Си завръщане.

Църквата на Исус Христос не е богата със земни богатства, тя не притежава, както Петър тогава е казал, нито злато, нито сребро, но нейното богатство е в духовното благословение. Сатаната е предлагал на Исус богатствата на този свят. Исус е отказал, защото е знаел, че когато всичко приключи, според обещанието Той ще владее над всички царства на света. А именно това е и желанието на папата и на неговото правителство – власта над целия свят. Това също е в противоречие с Христос. Без папството историята на света щеше да протече по съвсем друг начин. Нямаше да има кръстоносни походи, много войни, преследвания и милиони мъченици. Дори робовладелството може да се припише на власта на папата, защото така наречените мисионери са подготвяли пътя за търговците.

Дори финансовите експерти не са в състояние да отгатнат богатствата на Ватикана. На всеки, който разглежда съкровищницата на храма на св. Петър може да му се завие свят от всичките скъпоценни камъни, злато, перли и други съкровища (Откр. 17:4). Външно Рим изглежда като набожен град. Всеки, който кацне на летището, веднага се среща с „Banco di Santo Spirito” (“Банката на Святия Дух“). Но несметните богатства не се намират в домовете на обикновенните хора, а са в учрежденията, диоцезите и във Ватикана.

Римскокатолическата църква е политическо-религиозна империя, която е действена, и нейното влияние – особенно с помоща на верния йезуитски орден – е във всички области. Неговите членове вече са заели всички ключови позиции. Те са в правителствата, в учрежденията, в университетите, в социалната област, в болниците, в детските градини, в училищата и т.н. Тяхната мисия е да подкрепят идеята за римскокатолическа „държавна религия”, като се използват всички достъпни средства. Има съветници, които подготвят и пишат речите на най-важните политици от Изток и от Запад. "Opus Dei" е навсякъде: и у протестантите, и у комунистите. Те се придържат, както и преди, към лозунга: „Средствата са подчинени на целта, а не целта на средствата”.

И независимо от това, че католическата църква твърди, че единствено тя може да спасява, след смърта на всички нейни членове – без да е от значение, че са спазвали тайнствата й – се отзовават в чистилището, според нея. Какво спасение дава тази църква, след като отслужват задушни литургии за умрелите? В Библията никъде не се споменава за такова нещо. При погребенията се казва: „На нашия Господ беше угодно да вземе нашия брат, или нашата сестра, при Себе Си в славата,” а на надгробните камъни е написано: „Тук почива в мир…”, или „Тук почива в Бога…” Обаче в задушната литургия става ясно, че на Господ вече не Му се е харесало да вземе починалия при Себе Си, а той трябва да мине най-напред през чистилището! Ако някой си направи труда да се замисли над това, ще разбере, че тук нещо не е в ред.

Исус Христос е попитал: „Иоановото кръщение от небето ли беше, или от хората?" (Лука 20:4). А днес Той пита: „Реформацията и останалите съживления след нея от небето ли бяха, или от хората?” По онова време книжниците на Писанието не можаха да дадат отговор на този въпрос. А как стои въпроса с книжниците днес? Какъв е техния отговор? Никакъв! Кръвта на всички мъченици, които са положили живота си, за да могат днес хората да четат Библията, и отново да бъдат изнесени на светлина истините, които са в нея, тази кръв при последния съд ще обвинява духовните водачи на тази генерация, които днес искат да върнат протестантския свят в лоното на римския католицизъм. Протестантските конфесии и свободните общества бяха майсторски подлъгани. Още преди няколко години в така нареченото Никейско вероизповедание пишеше: "светата, вселенска, апостолска църква", а сега пише: "светата, католическа и апостолска църква".

Кой от библейска гледна точка е мъжът, към когото гледа целия свят, който говори на футболния стадион в Касабланка пред 85 000 мюсюлмани, а в Абиджан благославя фетишистите; който говори в ООН в Ню Йорк, или в Женева в Световния съвет на църквите, в Европейския парламент в Страсбург, в скандинавските страни и по целия свят, дори и там, където не е добре дошъл?

Това учреждение и свързаната с него власт са описани много ясно и безпогрешно в Светото Писание, особено в книгата Откровение. Уточнена е дори и неговата цифрова стойност: 666 (Откр. 13:17-18). Там е казано ясно: „защото е число на човек, а числото му е му е шестстотин шестдесет и шест”. А това действително цифрова стойност на латинското название на титлата, която никой друг човек на света не притежава:

ЗАМЕСТНИК  НА  СИНЪТ  БОЖИЙ

V  I  C A R I V S    F I  L I I     D E I

5+1+100 + 1+5 +1 +50+1+1 +500+ 1 = 666

Не е случайно, че римските управници са се наричали „LATINUS REX SACERDOS”, което означава „Латински свещеник-цар”. Та нали езическият Рим се е превърнал в Рим на папата.

L A T I N V S R E X S A C E R D O S

50+ 1 +5 . . .. + 10 . . . + 100 + 500 =666

В книгата Откровение тази институция е описана като майка. И тъй като цялото човечество по благочестив начин чрез нея е било измамено чрез религията, било е омагьосано, заведено е в заблуда, и така е доведено под проклятие. Самият Господ е издал присъдата Си над нея. В Откровение 18 гл. на няколко пъти се казва, че този т. нар. „вечен град” ще бъде унищожен в един единствен час. „Колкото е прославила себе си и е живяла разкошно, толкова мъки и печал и дайте; защото казва в сърцето си: Седя като царица, не съм вдовица и печал никак няма да видя. Затова в един ден ще дойдат язвите и, мор,печал и глад и тя ще изгори на огън; защото могъществен е Господ Бог, Който я съди” (Откр. 18:7-8). До този момент всяко Божие слово се е изпълнило в определеното зе него време.

На основание на единствения и завинаги валиден авторитет на Божието Слово, всички искрени хора са призовани да се подчинят на Словото и да вярват в това, което е написано.

Това в никакъв случай не е равносметка, подлежаща на обсъждане. Крайната и неподлежаща на обжалване присъда принадлежи на Бога, Който ще съди единствено на основата на Своето Слово. По целия свят живеят около един милиард католици, които вярват на това, което са ги учили, без да знаят, че тази световна институция не е била основана от Христос и никога не е била църквата на Исус Христос. Същевременно има почти толкова протестанти и други вярващи, от които по-голямата част искрено желаят да бъдат спасени. Хората се надяват, че ще бъдат спасении само поради това, че принадлежат към тяхното църковно общество. Но те не знаят, че са били въведени в заблуда, и че когато живота им свърши, ще си отидат от този свят завинаги подведени. Когато религията мами без отношение към Христос, това е лошо. Но когато измамата се прави в името на Христос, това е непростимо. Това, което Бог е казал чрез устата на Своя избран мъж в деня на основаването на новозаветната Църква, важи и днес: „И всеки, който призове името Господне, ще се спаси” (Деян. 2:21; Йоил 2:32). Очевидно е това, че спасението, което нашият Господ ни е дал, и това, че Той е Единственният, Който може да ни спаси, е пренебрегнато, и е приписано на някаква институция и на нейните религиозни действия. Явно духовенството изобщо не осъзнава това.

Протестантските конфесии твърдят, че те се ръководят единствено от Писанието. Би било добре, ако да е така, но в голямото си болшинство и те са поставили своите традиции и практики редом със Словото. А католиците са заложили и на двете: и на традицията, и на Словото. Но при по-внимателно иследване ще установим, че там всъщност има само традиция, която е украсена с няколко цитата от Библията. Но Господ се обръща към онези, които посещават такива „богослужения” с силното „напразно”: „Обаче напразно Ме почитат, като преподават за поучение човешки заповеди… И им каза: Вие осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание!” (Марк 7:7,9). Така че във основа на този стих, а и на други места в Писанието, всяка религиозна дейност, не е според Божията воля, е „напразно“. Напразни са молитвите с броеници, напразно е „Здравей Мария” [има се предвид католическата молитва – бел. на преводача], напразни са всички религиозни действия, напразно е ходенето до Божи гроб. Всичко това е напразно! Божията воля не се определя от папите, или от който и да било човек, но тя веднъж и завинаги е изговорена и записана от пророците и апостолите в Светото Писание.

И каква е поуката? Трябва ли и занапред хората да остават незаинтересовани и безучастни, след като истината е излязла на повърхноста, и в светлината на изявеното Слово лъжата става съвсем очевидна? В момента, в който всичко това се открива, всеки човек става отговорен пред Бога. „А Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички хора навсякъде, да се покаят” (Деян. 17:30). Нито един човек, който е прочел това и е останал безучастен, няма да има извинение при последния съд. Истински могат да се покланят на Бога могат само онези, на които Той се е изявил, и им дал да познават Словото Си, името Си и волята Си; а това са хората, които по милост лично са преживели спасението.

Вероятноста папата и курията (духовенството) да се осъзнаят и поне да направят опит да започнат диалог с истината, е съвсем минимална, но нито един – започвайки от най-висшестоящите и стигайки до селския свещеник – няма да може да продължи напред с чиста съвест, след като е прочел това. Потисканите от религията, овладяни от нея и подмамени хора, имат правото да им бъде върнато човешкото достойнство и да им бъде дадена възможност сами да вземат решение относно Христос, а едвомременно с това и относно истината. На малките бебета, които са покръствани след раждането си и автоматично са включвани към дадено вероизповедание, не им се дава никаква възможност да решат, дали наистина искат да принадлежат към тази църква, или не. Без да са изразили своята воля и позволение, те по принуждение стават членове на дадена определена църква. Така на практика стои въпроса с човешките права и достойнството на хората в 20 век! Това абсолютно противоречи на религиозната свобода, и е само продължение на християнизацията (насилственото похристиянчване), което е започнало преди 1 500 години. И други религиозни институции също са си присвоили тези небиблейски методи, и затова и те са се провинили пред Бога. Това е часът на решението, което всеки един човек трябва лично да вземе пред Бога.

Смисълът на всичко написано до тук е да се даде на читателите необходимата информация. Никой не е задължен ѝ повярва, но е необходимо да се изследва Светото Писание, а също и историята, за да може всеки един да бъде в състояние да си състави свое собствено мнение.

„Tези, които и въпреки заблужденията

се придвижват към истината, са мъдри;

но онези, които остават да пребивават

в заблудите, са глупци“.