27 ГЛАВА

РИМСКАТА СВЕТОВНА ИМПЕРИЯ

И НЕЙНОТО ЗНАЧЕНИЕ В ПОСЛЕДНОТО ВРЕМЕ

Световната Римска империя е неразривно свързана с римскокатолическата църква. Нейното начало датира от времето на император Константин, когато тя е станала религия на империята. По-късно се превръща във всенародна църква, и накрая е станала държавна църква. Нейното религиозно развитие е оказало влияние върху формирането на държавата, тъй като от тази религиозна институция възникнало държавно образувание, а именно „папската държава“, която съществувала векове наред. Нито една религиозна формация, включително и източните култове, както и англиканската църква, нямат държавен характер. Днес римскокатолическата църква е официален собственик на територия, която се намира на територията на друга държава (Италия), и тя е най-важната политическа сила в света. Ватикана подържа дипломатически отношения с повече от 100 държави, в които има свои посланици, наречени „нунциус”. Възниква въпрос: защо Ордена на малтийските рицари, Руската православна църква, Дхармасала на Далайлама, или която и да е друга религиозна система, нямат такива дипломатически отношения, каквито има Ватикана? Отговора е в това, че Ватикана се явява като политическа държавна система, която има правомощия да взема духовните решения за своите вярващи, намиращи се на териториите на другите държави.

Посещенията на папата всъщност са посещения на държавен глава, и той трябва да бъде приет с всички полагаеми се почести. Именно тази ли римска империя, изградена от папите пред очите на целия свят, е имал предвид Христос, когато е говорил за Божието царство? Възможно ли е тази политическа, икономическа и религиозна сила да бъде църквата на Исус Христос? Това ли е волята на Бога? Това ли е била целта на Исус Христос, когато е извършил изкуплението на Голготата?

Според онова, което е било показано на пророк Даниел във видения, до края на човешката цивилизация са предсказани четири световни империи. Римската империя е последната (Дан. 2гл. + 7гл.). Тези четири световни империи са исторически доказани: Вавилонската империя е съществувала през 606–538 г. пр. Хр.; Медо-Персийската империя от 538 г. и до 330 г. пр. Хр.; следва Гръцката империя, започнала с Александър Македонски, която е съществувала от 330 г. и до 30 г. пр. Хр.

В 30 г. пр. Хр. власта е взета от Римската империя, която ще просъществува до пълния край на този период от време. Тези четири империи са представени като четири звяра в Даниел 7 гл. В библейските пророчества звярът винаги е символ на власт, или на империя, евентуално на владетел, който има власт (Дан. 7:17,23).

Първи е известният мъж Новуходоносор, който повлиян от фанатици и мегаломани е издал заповед, която гласяла, че който се обърне към друг Бог, освен към тези, които са били признати в неговата империя, ще бъде убит. Всеки е чувал за тримата мъже, които са били хвърлени в огнената пещ, защото са се покланяли единствено на истинския Бог и са служили само на Него. Срещу пророк Даниел също е било произнесено обвинение, и той е бил хвърлен в ямата с лъвове. Но в по-късното време на стената се е появила една ръка с онова „мене текел”, и владетелят е получил от небето писмено съобщение, че империята му е претеглена и дните и са преброени. Същото ще се случи и в края на тази генерация.

В последните две хиляди години Рим е властвал по най-всевъзможни начини. В началото власта му е била политическо-езическа, а след това е станала „християнска” политическо-езическа. И независимо от това дали в даден момент владетеля е бил императорът, или папата, целта винаги е била една и съща: да се разшири империята, да се укрепи и защити, и евентуално да се обнови. За постигането на тази цел са били използвани всички възможни средства. Останалите империи, с изключение единствено на Великобритания, са се разпаднали, или са били подчинявани на общото развитие. Съветската империя също се разпадна, а целият източен блок се подрежда по-новому, за да може отново да бъде осигурена появата на тази единствена „световна империя”. Църквата отчете това развитие на нещата като своя победа над комунизма, както беше заявено през ноември и декември 1991 г. на европейския синод в Рим. Внезапното падане на комунизма означава нов размах на световния католицизъм.

Римскокатолическата триединна вяра през 4 век като единствено валидна в Римската световна империя. Императорите, папите, високопоставените личности и всички, които са имали някакво влияние, са се чуствали задължени да полагат усилие за постигането на тази цел. А хората, които са се обръщали към единствения истински Бог, както например евреите, а също и библейските вярващи, са били безпощадно преследвани. Целта е оправдавала средствата. Организирали са се кръстоносни походи и много други войни, които са били наричани „святи и справедливи”, само защото зад тях е стояла „святата и справедлива църква”. Невъзможно е днес да се опише всичко, което се е случвало и което се е правило. На всеки, който види средствата за мъчение на „святата инквизиция”, ще му прилошее. Непоносимоста и безочието срещу вярващите по друг начин, както и слепия религиозен фанатизъм, който е прераснал в смъртна ненавист, са преминавали всякакви граници. Някои автори са се опитвали много внимателно да осветят тези тъмни глави от историята. Няма начин чрез който достатъчно да се подчертае, че всички тези отвратителни неща са се случвали и са били оправдавани на основание на съдбоносната гледна точка, че в тази Римска империя е валидна една единствена вяра – римскокатолическата.

Папите и императорите са си деляли власта. Днес бихме го нарекли „joint-venture” (делба на труда, участие в риска), или „power-sharing“ (делба на власта). Те са господствали с нечувана жестокост в своите империи. Но тази така наречена „Света римска империя” всъщност изобщо не е свята, тъй като тя не е Божия империя. Тя само е наречена така, или умишлено, или от незнание. На нея дори не и се полага да бъде наричана „църква”, тъй като Божието Слово я нарича „блудница”, а останалите са нейни дъщери. Апостолите, както и мъжете, които са били призовани от Бога, никога не са се месили в политиката, нито са изпълнявали някаква светска власт. Истинските Божии служители през всички времена са проповядвали само Божието царство, а политиката са я оставяли на политиците.

Днес световната Римска империя отново се въздига със своята политическа, икономическа и религиозна власт и се разраства пред очите ни. Обединяването на Европа е била мечта на папата през всички векове, което е и ключовият момент в пророчествата за последното време. Независимо от формата на управление на отделните държави, които са принадлежали, или принадлежат към тази империя – всички те са възниквали и са изчезвали, но тази всичко преживяваща „държавна църква” е продължавала твърдо да стои. За да импонира на световната общественост, Ватикана е включил в молитвите си всички религиозни общества и иска да поеме патронаж над тях. Днес вече не се анатемосва и не се проклина, днес при всички се отива с отворени обятия. В една и съща седмица папата приема политик от Израел, и същевременно представител на Организацията за освобождение на Палестина. При него идват на посещение видни политически и религиозни представители от всички страни, независимо от тяхната идеология. Всички вече са наясно, че без посещение при папата няма да намерят подкрепа, дори и в собствената си страна. Джордж Буш също се е вслушал в съвета на съветниците си, когато при посещението си в Европа през май 1989 г. най-напред отиде да се поклони на папата. Михаил Горбачов, както и много други лидери направиха същото. Политическото решение за обединяването на Германия бе взето във Ватикана. През ноември 1989 г. немският канцлер Хелмут Кол благодари от Берлин на папата за неговата ефективна помощ. Така се прави днес световната политика (Откр. 17:2,18).

Според библейското пророчество след всички войни ще настане привиден мир, историческите врагове ще станат съюзници, за да се изпълни това, което е писано: „защото когато кажат мир и безопасност…” (1 Сол. 5:3). Цяла Европа е преобърната наопаки. На Изток и на Запад всичко се върти около мира, за който в предишните години хората правеха демонстрации с лозунги, на които беше написано „мечове на мотики”, или „свят без оръжия”. В последно време на конференциите за разоръжаването се постигат големи успехи. Но политическия мир няма да бъде провъзгласен от някой политик, а от самия антихрист, който ще се представи като миротворец. Обаче истинският и траен мир ще бъде донесен от Христос, Княза на мира.

По повод на последното време пастора Маркман ни цитира предсказанието на един руски провидец: „Руски провидец Владимир Соловьов малко преди смърта си в 1900 г. е публикувал своя прословут „Кратък разказ за антихриста”. В него той позволява на „човека на бъдещето” да каже пред световния конгрес на народите следното: „Народи на земята! Своя мир ви давам!” И завършва така: „Народи на земята! Обещанията са изпълнени. Вечния световен мир е осигурен… Защото от днешния ден на земята съществува една централна власт, която е по-силна от останалите поотделно, или заедно… И от днес нито една власт на земята няма да се осмели да каже „война”, щом аз казвам: „мир”. Народи на Земята! Мир да бъде с вас!” (О. Маркман. "Последното време. Грабването. Антихриста", стр. 67).

Такива думи могат да излязат само от устата на религиозен водач, който има власт и в политиката. И когато християнските апологети говорят за „свръхчовека” на последното време, но го търсят в юдаизма, или в исляма, разбираме, че те нямат познание по този въпрос. Този мъж няма да бъде атеист, нито ще бъде евреин, нито мюсюлманин, нито будист, или вайшнавист. Това ще бъде коронован мъж, който ще се счита за владетел на света. В началото той ще се представя като много ласкав до часа Х, когато в него ще се всели сатана, както тогава в Юда, и ще го овладее, мярката на греха и безправието ще бъде изпълнена.

Изпълнението на библейското пророчество не се отнася за Китай, или за САЩ, а се отнася за обединена Европа. Относно това Маркман пише: „След последната война Ватикана систематично настоява за нова обединена Европа. Папа Павел VI непрекъснато подчертаваше идеята за обединяването. Още неговите предшественици Пиус XII и Йоан XXIII са говорили за създаването на европейска уния с наднароден характер. Папата Павел VI подчертава, че именно католическата вяра е била тази, която е изградила някогашната Европа, и тя би могла в голяма степен да помогне за това, да се вдъхне духовен виталитет на онази основна обща култура, която би трябвало да одухотвори социално и политически обединената Европа. През 1963 г. той заяви, че необходимоста от обединяването на Европа от ден на ден все повече нараства" (О. Маркман. "Последното време. Грабването. Антихриста", стр. 70).

Ватикана беше движещата сила и при осъществяването на Римските договори. Още през 1970 г. той установи дипломатически отношения с комисията на Европейската общност в Брюксел. Цяла Европа ще бъде обединена. Почитания от много хора и признат в целия свят Михаил Горбачов отново подчерта нуждата от „изграждане на европейски дом” в смисъла на Римските договори от 1957 г. Много от известните политици, а също и от духовния клер си присвоиха този израз, като го прибавиха в речника си. В последно време всички гласове, които са от решаващо значение, поддържат идеята за обединяването на Европа.

„Папата призовава за Европа без граници. За изграждането на Европа без граници, която ще признае своите християнски корени. В понеделник в Ковадонга, Астурия, при своето тридневно посещение в Испания, пред около 6000 души той заяви, че е предал на Божията майка Мария проекта "За Европа без граници” (Frankfurter Allgemeine Zeitung, 22.08.1989).

И отново именно папата дойде с идеята да се преодолее пропаста между Изтока и Запада. Следващия цитат е много показателен. „Настойчивия интерес на папата относно обединяването на Европа на католическа религиозна основа се изявява чрез установяването на светите патрони на Европа. Още папа Павел VI е посочил Бенедикт от Нурсия като патрон на Европа. Сега папа Йоан Павел ll съобщи на световната католическа църква кои са следващите патрони на Европа – това са светите братя Кирил и Методи, които през 9 век са били просветители и апостоли на славяните”.

„Чрез това тържествено провъзгласяване на светите Кирил и Методи като патрони на Европа, папа Йоан Павел ll би искал да обърне внимание главно на тяхната решаваща роля за възникването на Европа. Освен това той подчерта, че духовния и културен профил на Европа не е бил определян единствено от латинско-римската цивилизация и спиритуалната традиция на Запада, но и от класическата гръцка култура и византийско–славянската традиция".

Председателя на Немската епископална конференция, кардинал Йосиф Хофнер в Кьолн даде обяснение, че приноса на новите святи патрони като „апостоли на славяните”, може да бъде сравнен с онова, което е направил свети Бенедикт в средна и западна Европа. Така че тези трима светии са „духовните строители на Европа, на цялата Европа”.

„Решението на папата е призив към всички, т.е. към цяла Европа, в рамките на вече предприетите решаващи мерки на пътя за пълното обединяване на католическата и православната църква, да поверят ходатайството за това на тези трима светии" (О. Маркман. "Последното време. Грабването. Антихриста", стр. 72,73). [През 1997 г. е бил прибавен още един патрон – Войтех Славниковец. – бел. на редактора].

Ватикана, посредством своите организации играе главната политическа и икономическа роля при обединяването на Европа. Без него пророчествата за последното време са немислими. След втората световна война Ватикана кардинално измени стратегията си така, че сега той действа по възможност без насилие. Обаче целта остава непроменена. Познавачите, а също и онези, които са информирани за всичко, считат, че втората световна война е била опит за насилствено създаване на католическа Европа посредством военна сила.

Ватикана, както и всички западни правителства, са приемали атеистичния болшевизъм като голяма заплаха за християнския Запад. Мусолини се е предал в служба на църковната курия, когато в 1929 г. е предал територията на днешната „държава Ватикан” на папа Пиус XI като екстериториялна независима територия. От този момент де факто Ватикана е станал суверенна държава. Историците са иследвали взаимоотношенията на църквата с фашизма и нацизма до 1945 г. Следват няколко цитата от книгата на д-р Карлхайнц Дешнер „Отново закукурига петелът”, 67 и 68 гл., в които фактите са изложени съвсем открито.

„Първата услуга, която екс-социалиста Мусолини е направил на светата столица е била финансова. Той е спасил от банкрут банката „Банко ди Рома”, в която както курията, така и много от високопоставените духовници са имали високи суми. Мусолини е помогнал със сумата от 1,5 милиарда лири, което е било за сметка на италианската държава… Кардинал Ваннутели, декан на така наречената свята колегия, още тогава е заявил, че „той (Мусолини) е избран да спаси, да обнови народа и да го направи щастлив”.

„На 13 февруари 1929 г. папа Пий ХII е бил принуден да каже за Мусолини, че той е мъжът „когото прозретелноста ни е изпратило” …Между другото трябва да споменем, че и след подписването на латералния договор, тогавашния кмет на Кьолн Конрад Аденауер в поздравителна телеграма е уверявал Мусолини, че името му ще бъде записано със златни букви в историята на католическата църква”.

„А когато целия свят е осъждал фашистката агресия (към Абисиния), римскокатолическата институция, особено високия клир е застанал на страната на Мусолини. На 27 август, когато Италия с пълна сила се е подготвяла за война, папата е заявил, че отбранителната война(!) с цел експанзия(!), предизвикана от нарастването на популацията, може да бъде справедлива и правилна. И само няколко дни по-късно, четири седмици преди нападението, 19 архиепископи и 57 епископи са изпратили телеграма на Мусолини, която е била отпечатана в „Оссерваторе Романо”, в която се казва: "Католическа Италия се моли за растящото величие на своята обичана родина, която благодарение на вашето правителство е по-сплотена от всякога…” Архиепископът на Таранто, след като отслужил литургия на една подводница, нарекъл тази агресия „свята война, кръстоносен поход”.

Архиепископът от Милано, кардинал Шустер, който през есента на 1935 г. благословил войските, отиващи на фронта, е сравнил Мусолини с Цезар, Август и Константин, и поучавал италиянските ученици, че чрез делото на Дучето (водача) „Бог е отговорил от небето” …На 12 януари 1938 г. Мусолини е приел 72 епископи и 2 340 свещеници в Палацо Венеция, където архиепископ Ногара в речта си е молил Бога да помага във всичките битки на Дучето, в полза на християнска Италия… „С благоговеещ възторг, с гласът и сърцето на народа казваме: „Да живее Дучето!”

„В своето пастирско писмо от 1933 г. испанските епископи, както и папата в своята енциклика от 3 юни, са изисквали „свят кръстоносен поход за пълно обновяване на църковните права”. „Зетът на генерала Франко, Серрано Суньер, секретар на организацията на католическата младеж, който по-късно е станал министър на вътрешните работи, е бил приятел на Мусолини и Хитлер, и в края на юли 1942 г. е бил награден от папата с големия кръст на ордена на Пий IX. Два месеца преди това Суньер е казал пред един датски журналист, че вече 15 000 испанци воюват на източния фронт и броят им, ако е необходимо за Германия, ще се увеличи на един милион. Още на 30 август, германските епископи по пряко нареждане на кардинал Пачели, който е бил държавен секретар, са публикували пастирско писмо, в което по отношение на Испания се казва: „От само себе си се подразбира каква е ролята, която е възложена на нашия народ и родина. Дано нашият водач успее с Божията помощ да завърши това невъобразимо тежко дело на самоотбрана(!) с непоклатима твърдост и най-вярната подкрепа на всички народни другари”. А на 3 януари 1937 г. немските епископи са започнали да убеждават своите вярващи относно Испания в следното: „Любезни диецезни епископи, Фюрера и имперския канцлер Адолф Хитлер, отрано забеляза нахлуването на болшевизма и затова е насочил мислите и грижите си към това, да предпази нашия немски народ и целия запад от тази огромна опасност”.

„В същата година (1933) католика фон Папен е подписал конкордат (държавен договор) между нацистка Германия и Ватикана… През годините 1933-1937 фон Папен, в качеството си на германски посланик във Виена е подготвял завземането на власта в Австрия от нацистите”.

„Немските епископи никога не са се противопоставили на хилядите юридически убийства на противниците им, нито са протестирали против преследването на либералите, демократите и комунистите, защото това всъщност е било и тяхното желание… Никога не са протестирали против ужасните погроми срещу евреите, нито против унищожаването на повече от двеста синагоги и против унижението, отвличането и убийствата на евреите в газовите камери. Защото именно тяхната църква е била тази, която повече от хиляда и петстотин години непрекъснато ги е преследвала и убивала. Те никога не са протестирали срещу националния социализъм като такъв. Дори и такива висши духовници като кардинал Фолхабер от Мюнхен, кардинал Шулте от Кьолн, епископ Матиас Еренфрид от Вюрцбург и др. През 1935 г. те са изявили своето желание да работят съвместно с нацистите и са съжалявали, че не могат да вземат участие в техните дела”. На 11 март 1938 г. войските на Хитлер обсаждат Австрия. Кардинал Иннитзер от Виена, който със съгласието на Ватикана е препоръчал на премиера Шушниг да се предаде, е казал: „Присъединяването е неминуемо”. И след това е отпразнувал влизането на вермахта със звън на камбани и развяти знамена с пречупени кръстове на катедралите, като е наредил на своите духовници да направят същото. На 12 март по негово нареждане са били отслужени благодарствени литургии. Когато Хитлер е приел кардинала на аудиенция той е дал гаранция, че всички църковни права ще бъдат спазени. Всички австрийски епископи, с изключение на епископа от Линц, са призовавали народа да гласува за Хитлер и са завършвали речите си с „Хайл Хитлер”.

Като вземем предвид факта, че политическата цел на католическата всемирна църква остава непроменена, примерите от миналото би трябвало да бъдат за нас предупреждение за бъдещето. Така наречената „Свята римска империя на германския народ” има и политическа, и религиозна власт. Тази формулировка може да бъде обяснена с факта, че при реализацията на своите цели, Ватикана е използвал германците по един особен начин.

Преди началото на втората световна война Ватикана обръщал погледа си върху Германия, която по това време е започнала да се въздига. Началото е в католическа Бавария, по-точно в Мюнхен, където през 1923 г. Хитлер направи неуспешен опит за преврат. През 1924 г. Ватикана подписва конкордат с Бавария. За отбелязване е факта, че по това време нунциусът в Мюнхен, а по-късно и в Берлин, е станалия след това папа Пий XII.

През 1938 г. около 40 000 политически противници са били арестувани и закарани в немските концентрационни лагери, без да се повдигне един единствен глас в защита на тези хора. Франц фон Папен, преданният католик е заявил: „…националния социализъм е християнската реакция против духа на 1789 г.“ (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 130). С това изявление той недвусмислено намеква за френската революция, която е довела до отделянето на църквата от държавата, и когато е приключило владичеството на „Святата римска империя на германския народ”. Когато в чужбина са започнали да се повдигат гласове срещу онова, което става в Германия, Юлиус Щрайхер, издател на списанието „Щурмер” е дал следния коментар: „…това е англосаксонска пропаганда на протестантите против нас”. Всеки, който е осигурявал гърба с папата, се е чуствал силен.

Всеки, който е информиран за тези събития знае, че целта на Ватикана е била да покаже на болшевизма, като на свой политически противник, а също и на отцепилото се православие, като на съперник, границите в които могат да си позволят да действат, и евентуално да удържи победа над тях. Само тези, които знаят, че Хитлеровата СС е била ръководена и организирана от специални йезуити в униформа, към които е принадлежал и Гьобелс, ще разберат защо при влизането на немските войски в Русия не са били унищожени никакви църковни сгради в римскокатолическа част на Украйна, докато в останалите части на Русия това се е извършвало безогледно. Ето още няколко цитата от книгата на д-р Карлхайнц Дешнер „Отново изкукурига петелът”, глави 67 и 68:

„След като Германия нападна Съветския съюз през 1941 г., католическия епископ Франц Юстус Рарковски, за когото и католиците признаваха, че неговите пастирски писма „…са пълни с подкрепа на нацистите”, е адресирал своето пастирско слово до католическите членове на вермахта, в което между другото се казва: „Както вече няколко пъти в историята, Германия и в този момент отново е спасител и новатор на Европа… На много европейски държави… е известно, че войната против Русия е европейски кръстоносен поход… „Чрез вашето присъствие на Изток, което е едно мощно и задължаващо преживяване, вие може да осъзнаете колко невъобразимо голямо е щастието, че можем да бъдем германци”.

„А в меморандума към всички католически епископи на Германия от 10 декември 1941 г. той признава: „Със задоволство следим борбата против болшевизма, относно който ние, немските епископи в безбройните си пастирски писма предупреждавахме католиците още от 1921 до 1936 г. , като призовавахме за бдителност, което е известно и на правителството на Райха”.

„А големият миротворец папата мълчеше. Мълчеше и тогава, когато във войната на Изток бяха разрушени около 2 000 църковни сгради, повече от 500 синагоги, и бяха убити много свещеници. Ватикана искаше католицизма да се разпростре във всички области, окупирани от войските на Хитлер, както и в православната Русия… йезуитския генерал граф Ледоховски (1866–1942, генерал на ордена от 1915 г.) още през 1940 г. е провеждал разговори с представители на хитлеровата разузнавателна служба относно съвместната работа на йезуитите със СС и гестапо… Според документите става ясно, че Ватикана още от 1919 г. е правил опити да събори комунистическия режим… Ватикана е възнамерявал да изпрати колкото се може повече свещеници в окупираните области на Русия, за да подготвят почвата за осъществяване на по-нататъшните политически планове на Ватикана в нея”… На 8.11.1941 г. висшето командване на вермахта е издало заповед до всички командващи немските армии на Изток… „с оглед на договора с Ватикана… да подпомагат мисионерската дейност на католическите духовници в окупираните територии” … „Един от ръководителите на немското разузнаване СС-Оберфюрер Шеленберг в отчета си до министерството на външните работи, състоящ се от пет страници, пише за разговора си с папата: „Папата ще направи всичко необходимо, за да осигури победата на Германия. Неговата цел е унищожаването на Русия”.

„…20 години по-късно К. Аденауер казва: „Затова ние стоим срещу този (източния) свят, който е наш смъртен враг, с най-голяма бдителност” … „И това не се отнася само за съветската зона, а въпроса е да бъде освободена цялата източна Европа зад желязната завеса”. "…Германия няма да стане жертва на атеистичния комунизъм, но ще го доведе до падение”.

След нахлуването на немските войски в Югославия, римскокатолическите хървати са били изцяло пощадени, докато православните сърби са били масово унищожавани. Католическото фашистко движение на Хърватия „Усташовците“ са имали уговорка за окупацията с католическите командващи армията. Известно е, че координатора е бил архиепископ Степинац. Той лично е съобщил на папата, че 25 000 Сърби са били насилствено обърнати към католицизма. Според официалните данни, от 2 милиона православни граждани 600 000 са били убити. Други смятат, че са били дори 800 000. Не само евреите и другите етнически групи, но и малцинствата, които са принадлежали към същата народност, са били безогледно убивани, само защото са имали друга вяра.

След влизането на немските войски в Полша е бил осъществен масакър на немските протестанти. Широко известно е така нареченото „кръвопролитие в Бромберг”. Тогава в областите под полско управление са били убити повече от 40 000 души, предимно мъже. Има свидетели, които твърдят, че дори и от амвоните на католическите храмове са били отправени призиви за това. Сегашните статистики споменават за по-малък брой жертви.

Не е трудно да се досетим какво е имал предвид Хитлер, като е казал: „За да изградя велико политическо движение аз се нуждая както от баварските католици, така и от пруските протестанти" (К. Дешнер. Века на спасителната история, том 1, стр. 360). Евангелските теолози, които са сътрудничили с нацистите, са се обявили против „Изповядващата църква” [това е църква, която се е отделила от лутераните. Те са били дълбоко вярващи хора, които открито са заявили позицията си против нацизма. Главният им говорител е бил п-р Дитрих Бонхофер - бел. на преводача]. Вместо да бъдат благословени с вечно Божие благословение, върху тези теолози остава проклятието на времето. Съвсем ясно е какво би последвало, ако Хитлер беше победил. След прочистващата акция против евреите, етническите малцинства и политическите противници щеше да последва унищожаването и на протестантите.

На 9 април 1945 г., един месец преди края на войната, по лична заповед на католика Химлер в затвора Флосемберг след двугодишен плен е бил убит Дитрих Бонхофер. По времето на „Третия райх” са били забранени всички протестантски младежки групи. При евентуалната победа първи щяха да го почустват говорителите на "Изповядващата църква", които открито са се изказвали против нацизма, а след това и всички останали вярващи в свободните църкви и общества. Убедноста на римскокатолическата църква и нейните предани ръководители, че освен нея никаква друга вяра няма право на съществувание, би означавало за всички останали сигурна смърт. Разбира се с нужното уважение трябва да отбележим, че и сред католиците е имало хора, чиято съвест е била възмутена, и немалко отделни католици са издигали гласа си против това безправие.

И на основание на тези факти ние можем да си зададем въпроса дали днес в Европа, ако тя беше под хитлеро-германска власт, все още щеше да съществува някаква протестантска конфесия, или свободна църква? Най-вече йезуитите и техните организации са ангажирани да представят на папата една „единна, свята, католическа и апостолска църква”, по начина по който е формулирана в католическия символ на вярата. „През 1915 г. по време на краткотрайния мир между църквите, папа Бенедикт XV е заявил, че вярващите „от евангелската секта” са „пратеници на сатана”, които строят „амвони на чума” и е нарекъл духовните им водачи „крадци и лъжци” (О. Маркман. Грешките на католическата църква, стр. 22). Следващия цитат е много изненадващ: „Йезуита Меирхофер от Инголщадт в своето „Огледало на проповедниците” е поучавал: „Ние няма да бъдем съдени за това, ако изискваме смърта на протестантите точно така, както не бихме били съдени за това, че искаме смъртно наказание за крадците, убийците, мошенниците и революционерите” (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 35).

Позицията и действията на католическата църква през Втората световна война могат да бъдат иследвани от много документи, включително и от следващия цитат. На 3 май, по случай смърта на Хитлер, Ватикана посредством генерала Франко, е публикувал в испанската преса в Мадрид следната прокламация, която говори за всичко: „Адолф Хитлер, синът на католическата църква, умря за защитата на християнството. Затова е разбираемо, че не можем да намерим никакви думи, с които да оплачем неговата смърт, тъй като ще се намерят неимоверно много такива за прослава на неговия живот. Над тленните му останки стои неговата победоносна, морална личност. С палмата на мъченик, нека Бог да даде на Хитлер лаврата на неговата победа" (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 163).

Много от тези, които са крещяли „Хайл Хитлер” наистина не са знаели какво правят. Но нима и висшестоящите не са били осведомени? И въпреки това с издигнатата си ръка и с поздрава „Хайл Хитлер” те са свидетелствали, че сега спасението би трябвало да дойде от Хитлер, а не от Бога. Аз лично съм го преживял това, тъй като бях роден през 1933 г. Доста често съм виждал военни паради. Много мощно звучеше, когато тълпите викаха с толкова много гласове: „Sieg Heil! Sieg Heil!” („Да живее победата! Да живее победата!”).

След падането на Хитлеровата диктатура много хора разбраха, че са били излъгани, умишлено измамени и че принадлежат към генерацията, която е била подведена. След обявяването на зверствата и разкриване на официалните данни за холокоста, много хора останаха безмълвни. [Холокоста е систематично унищожаване на евреите, на хора от други етнически малцинства и народи от нацистите – бел. на преводача]. Днес все още съществуват хора, които отричат че тези неща са се случили, по простата причина, че не могат да проумеят как е възможно да съществува такава жестокост, и да бъдат избивани невинни мъже, жени и деца в газовите камери. През 20 век в Божието име са били извършени най-ужасните престъпления. И днес все още в ушите на някои хора звучат думите на пропагандата от времето на нацистите. Някои си спомнят и това, че се казваше: „…и една вяра за целия свят…” На катарамата на коланите на войниците беше написано „Бог е с нас!” Какво богохулство! 55 милиона човеци са били изгорени през Втората световна война, но виновниците за това са останали недокоснати.

„Кардинал Фрингс от Кьолн в предаване по радиото на 16 декември 1945 г. е заявил, че западните държави трябва да бъдат християнски, т.е. римскокатолически; и като първи на конгреса на католиците в Бон на 23 юни 1950 г. Официално е поискал въоръжаването на Германия и мир, основан на 'Божия ред'! … Също така и епископ Муенх, както и папа Пий XII, през 1945 г. в пастирското си писмо е изявил позицията си „за проявяване на съчуствие към немските военни престъпници”. През 1951 г. той е получил от президента на Германия „Големия кръст за заслуги” и е бил повишен на кардинал от папа Йоан XXIII" (К. Дешнер. Отново изкукурига петелът, стр. 647-650).

Особено поучителен е следващия цитат: „След падането на католическия режим, убежище на масовите убийци станаха именно манастирите на ордена на св. Франциск в австрийския Клагенфурт, в италианската Модена, а също и във Франция” (К. Дешнер. Отново изкукурига петелът, стр. 625). Ясно е, че те много добре са знаели къде ще намерят не само отворени врати, но и отворени обятия. Дори и Пол Тувиер, френският помощник на масовия убиец от Лион Клаус Барбие е бил арестуван през 1989 г. в католически манастир, където години наред е живял спокойно.

След поражението на немските войски при Сталинград, папата се е опитвал да привлече на своя страна САЩ, за да воюват срещу болшевизма. Американския президент Рузвелт е имал само едно условие: Хитлер трябва да се махне. Папата е помолил Хитлер да отстъпи. Но този път той се е сблъскал с диктатора, който е бил обзет от жажда за власт, така че е останал глух за тази молба. А католическите епископи, които през март 1933 г. на конференцията във Фулда са уверявали Хитлер, че са солидарни с него, през 1945 г. се започнали да говорят съвсем различни неща, тъй като е бил даден старт на една нова стратегия, чрез която да бъде постигната мечтаната цел: Европа, обединена религиозно и политически.

Това, което не успя да се осъществи чрез военна сила, сега се осъществява по дипломатичен път. И докато все още милиони хора, бегълци, военни пленници, хора завлечени в работни лагери, продължават да изживяват последствията от войната, клира съвсем спокойно си е обърнал палтото. Невинните страдат, а истинските виновници са на сигурно място и продължават да играят своята роля с голямо достойнство.

След втория Ватикански събор, който се проведе през годините 1962-1965, е избрана една нова посока на пътя. Вече не се изговарят проклятия по адрес на протестантските църкви и те не са считани за отпаднали, а са приемани с отворени обятия като отделили се братя. Антиреформацията е завършена! Странното обаче е това, че нито едно от проклятията, изказани над протестантството на събора в Тридент, не е било отменено.

За водачите на Ватикана, живота на другите хора никога не е имал някаква цена. Всеки, който е застанал на пътя на техните интереси, било възрастен човек, дете, политически или религиозен опонент, винаги е бил отстраняван. С това са започнали още Нерон, Диоклециан, Константин и много други. А римските папи са продължили по същия начин. Всеки, който не е искал да се подчини, е бил преследван и убиван, независимо дали е ставало въпрос за езичници, евреи, мюсюлмани или християни, вярващи по друг начин. Тяхната единствена вина е била, че те не са принадлежали към римскокатолическата църква.

Основател на римската „имперска църква” и на нейното безогледно налагане на власт, е император Константин. Той твърдял, че видял на небето огнен кръст и до него било написано: „В този знак ще победиш”. Този убиец, който в собственото си семейство е убил двамата си зетя Лусинио и Басанио, племенника си, сина на Лусинио, тъста си Максимилиан, сина си Криспус и съпругата си Фауста, е бил много способен политик. За него религията е била начин за постигане на власт, от който той се е възползвал. Отначало той е оставил някои свободи на езичниците. Обаче още в самото начало в тази езическо-християнска имперска църква се е оформил стила на преследване и убийства. 70 години по-късно монахът Августин възхваляваше църквата като „Божия държава”. Според него сатаната е бил вързан. Но всъщност е станало точно обратното: той тепърва е бил пуснат.

Деня на раждането на бога "слънце" е бил обявен за ден на раждането на Божия Син. Юпитер, Диана и останалите богове са били свалени, а Петър, Мария и други са били провъзгласени за светии и са били въздигнати в култ. Това християнство си е присвоило гръцката и римската култови системи, и до днес продължава в тези традиции. Езическите богове просто са били заменени с разни светии и патрони на охрана. Хората са били принуждавани да се подчинят на тази политическо-религиозна власт. Всеки, който не е искал да се подчини, или поради съвеста си е отказвал да я приеме, е бил отстраняван. Сътрудничеството между държавата и тази църква не е давало на хората с друга вяра никакъв шанс. В икономически план, в професионален план, в занаятчийството – всичко е било бойкотирано, а преследванията са били на дневен ред.

Когато папата и римската църква се извинят за смърта на милионите хора, които са били отпратени от този свят по тяхна заслуга, едва тогава ще имат право да говорят за „охраната на неродения живот”. Нероденият живот трябва да бъде под охрана, но те са се отнасяли към родения живот като към преследвано животно. Не са ли били именно папите, които са призовавали към кръстоносни походи и са благославяли онези, които отивали да воюват, като в същото време живота на тези хора е бил без всякакво значение за тях? А в тези кръстоносни походи и войни обръщало ли се е някакво внимание на бременните жени, на децата и изобщо на човешкия живот? Колко е тъжно, че все още около манастирите са намирани детски скелети.

В „Католическия катехизъм за възрастни” на стр. 256, църквата е провъзгласена за тайнство. Общоизвестно е, че в католическата религия съществуват 7 тайнства, но че и самата институция е тайнство - това е нещо ново. Цитат: „Църквата като тайнство на Духа”. На въпроса къде е мястото на Святия Дух, католическия символ на вярата отговаря: „Вярвам в една свята, всеобща и апостолска църква”. Така църквата изповядва, че в нея и чрез нея Духът на Исус Христос продължава да действа в историята. Тя вярва, че е мястото, да, святоста, т.е. белега и инструмента на действието на Святия Дух”.

Но има едно съществено противоречие между това, което се изповядва с устата, и действителноста. Този дух, който е действал в историята на църквата по такъв жесток начин, не е Духът на Исус Христос. Но тъй като на тази институция ѝ е ясно, че всичко, което е ставало, е било по нейно разпореждане, наложило се е тя да заеме някаква позиция по този въпрос. И това е отбелязано на същата страница на „Католическия катехизъм за възрастни” по следния начин: „Едва ли има друг символ на вяра, който да предизвиква толкова неразбиране, отпор, да и вражда, както този. Дори и много практикуващи католически християни имат проблем с църквата. Не е малък броя на тези, които казват: „Исус – да, църквата – не!” Основната забележка към църквата е, че в своята история тя е предала първоначалното учение на Исус. Защото Исус е бил беден и е защитавал бедните; но тази църква е богата, съюзява се с богатите и силните, а по отношение на социалните въпроси се е провалила. Исус е проповядвал любов, дори към враговете; но църквата не е толерантна и преследва, както е показано главно чрез инквизицията, която е преследвала противниците си със сурова жестокост… Какво би могъл да каже по въпроса за „този греховен регистър” католическия християнин? Той не трябва нито да отрича, нито да замазва нещо. Именно църква, която проповядва прощение на греховете, може с доверие в Божието опрощение да признае вината си, както папа Адриан VI на имперския конгрес в Нюримберг (1522-1523), или папа Павел VI по време на втория ватикански събор на църквата (1962-1965). Така че изобщо не се налага християнина да отрича тъмните страни на католическата история".

У Бога това със сигурност няма да мине така лесно, както е описано в католическия катехизъм. Прощение може да има само там, където има в действителност истинско покаяние. Бог няма да прости тези мерзости, а ще отмъсти за пролятата кръв (Откр. 6:9-10; 18:7-8), тъй като всичко това е ставало умишлено. Ние можахме да счетем тази глава за завършена, ако билейски вярващите християни не ги очакваше още едно преследване. Обаче според пророчеството за последното време ще настъпи религиозно-политическо обединяване, а по-късно бойкот и преследване: „…да не може никой да купува, или да продава” (Откр. 13:17). Това, което се е случило с евреите по времето на Третия райх, а също и в различните времена преди това, ще се случи и с библейски вярващите християни в краткото време на преследването. Тяхната вина ще се състои в това, че те не принадлежат към нито една от признатите християнски деноминации, и по този начин не принадлежат към Световния съвет на църквите, като и към римскокатолическата институция. На тях ще гледат като на еретици и обществено неприемливи. Когато в молбата за постъпване на работа задължително ще трябва да се напише и вероизповеданието, веднага ще бъде ясно кого ще назначат, а кого — не. Ще успеят ли и тогава политиците да запазят достойнството и живота на хората, които имат друго мислене и вярват по друг начин?

Словото от Библията, че този „звяр” е бил ранен с меч, е потвърдено (Откр. 13:14). Меча на Духа е Божието Слово, и реформаторите с Божието Слово са нанесли на тази империя смъртна рана. Затова всички те са били обявени за служители на сатана, защото са нарушили дейноста на тази световна сила и са станали опасни за нея. Но както е предсказано в библейското пророчество, тази рана ще зарастне, на което целия свят ще се учуди (Откр. 13:12). А този процес на заздравяване вече е доста напреднал.

Всички протестантски конфесии и свободните църковни общества от началото са наблягали преди всичко на проповядване на евангелието. Днес обаче, в повечето от тях се спазват само някакви приети традиции. Водачите на отделните деноминации са духовно късогледи и не виждат накъде води пътя, по който са поели. Дори и тези, които се считат за фундаменталисти, нямат ясен поглед върху нещата, за да могат въз основа на светлината на изявеното Слово да разберат правилно библейските пророчества, които вече се изпълняват. Едни са станали жертва на „демитологизацията”, а други — на „либералната теология на освобождението”. Така че протестантството вече остава само като номинално християнство за издаване на кръщелни и брачни свидетелства. А броят на хората, които имат истинско преживяване с Христос и могат да бъдат считани за библейски вярващи, е нищожен.

В предварителните срещи на втория ватикански събор на църквата през 1960 г. папата Йоан XXIII е основал секретариат по екуменическите въпроси, който е бил ръководен от кардинал Августин Беа. В тази насока е била извършена перфектна работа; формулировките за всички отделени конфесии са така построени, че всички да чуят нещата на своя собствен език, за да не могат да забележат непреодолимите противоречия. В „Лексикона на теология и църквата” (том 13, стр. 12-26) Хердер по повод на втория ватикански събор към темата „екуменизма и единството” е написал много поучителни неща за всички, които биха искали да се замислят: „Секретариата е канал за комуникация, който е създаден чрез мощта на авторитета на папата и е онзи инструмент, който спомага за осъществяването на единството чрез всички възможни форми на сътрудничество… Това е и гледна точка, от която е изхождал и Павел VI, който при възпоменанието на Йоан XXIII в храма в Милано на 7.06.1963 г. още като кардинал е говорил за „универсалноста на католическата вяра” и за „икуменизма на римскокатолическата църква” … За него „вътрешната икумения на католичеството” означава единство в многообразието, което отваря големи възможности за развитие в новия период на историята на католицизма”.

„А относно другите християнски общества, ще се признае християнското наследство на отделилите се братя. Това значи да бъдат отбелязани всички „следи” и "елементи", които са останали от църквата (римскокатолическата), тези, които все още съществуват чрез Божията милост у отделилите се братя и са още живи. И именно това е мястото, на което ще се случи така, че тези хора, макар и в различни групировки – в действителност, дори и ненапълно и несъвършено, – вече принадлежат към църквата”.

„В следващия (§7) се говори за разделението и раздорите. Поради „човешка слабост” се стигна до раздори, до взаимно отхвърляне и отчуждаване вътре в стадото на Исус Христос, така че части от тази църква са се отделили, и от тях са се сформирали независими групи. По този начин църквата на Исус Христос е жестоко обезобразена. Но тъй като е възможно да съществува само една единствена църква, става ясно, че редом с църквата, оглавявана от наследника на Петър не може да има и друга църква, която да бъде призната като единствена и истинска. Нито едно общество, което се е отделило от Петровия стол, не може да принадлежи към тази едновременно и видима, и същевременно небесна църква".

В (§8) се подчертава, че задължителното единство с главата не изключва многообразието вътре в тялото. Прекалено голямото еднообразие би разваляло красотата на тялото. Затова и изповядването на собствените традиции, особенно у многоуважаваното православие, са от голямо значение. Но колкото по-голямо е пространството, дадено за разновидностите, толкова повече нараства нуждата от един авторитет”.

„Този, който живее в добра вяра в някое от отделилите се общества, няма да бъде считан от истинската, т.е. католическа църква за чужденец (§9). Обаче ще му липсват много от средствата за спасение, особено ръководството на учителското учреждение, което спомага за това, вярата и морала да бъдат напълно запазени. Раздялата е вредна както за вътрешния, така и за външния разтеж на Христовото семейство. Затова желанието на събора е всички „дисиденти” да се загрижени за съвършеното единство на стадото на Христос, за да се съберат в един овчи двор (§10). При това е необходимо да се внимава за общото наследство и за все още съществуващата духовна връзка: „Останахме братя”.

"Заради грешките от миналото, които са били допуснати и от двете страни, братя от един християнски народ са се рапръснали на различни страни, пътищата им са се разделили. В духа на покаяние и смирение от страна на всички християни ще стане така, че всички ще се съберат в бащиния дом" (§31).

„Християните би трябвало да направят единен фронт против възникващия атеизъм и против комунизма" (§35).

„Всички равностойни части на църквата би трябвало да се съединят под една глава, която не е нито източна, нито западна, но която е отец на всички” (§47).

„Следват конкретни предложения за съединението, като е описан и пътя към него. Православните би трябвало да знаят: ако имат желание да се присъединят и отново да заемат своето място, от завърналите се няма да се изисква повече, отколкото е необходимо, за да могат да станат членове на църквата (§48). По най-простичък начин би трябвало да изповядат символа на вярата, в който се съдържа изповедта за единството на църквата, без да се отричат от грешките си. На православните общности ще се признава правото да поддържат собствена дисциплина (§50). Техните тайнства са валидни, и те могат да продължават да ги изпълняват" (§51).

„Да говорим с братята на този евангелски език, който те ще разберат и който може да ги докосне. Ще им кажем, че ръководната роля на Петър се състои преди всичко в дяконството, пасторските задачи и служението, което ръководителя на апостолите е получил от Христос, не за да има власт, или да господства, а за да пасе стадото на Христос… Това е истинския образ на суверенния пастир в църквата, която по особен начин привлича отделилите се братя, които посредством любовта са водени със силна ръка към единственото убежище на Христос, което е католическата църква”.

"Необходимо е на отделните общности да бъде посочена целта на това, от Бога внушено желание, за единство: църквата (има се предвид католическата) като единствена институция на спасение за всички”.

„Следващата част (§50) апелира към всеки един християнин да приеме поканата на църквата-майка. Присъствието на елементи на църквата в тях се разглежда само като призив за присъединяване към единството с католическата църква. Това се отнася особено за Светото писание и тайнствата, които принадлежат на Христовата църква, и са средства за единство. Християните нека да се разглеждат не като индивиди, но като обединени в своите общности".

"И въпреки всичко, всеки който от цялото си сърце иска да бъде послушен на Христовата воля и да израства на нивото на икуменията под ръководството на Христовия Дух, трябва все повече да навлиза в онази църква, която е Божия дом с различни прибежища, към единство на вярата, под ръководството и в общение със заместника на Христос, римския папа".

„Всички, които са покръстени, вече и сега съставляват една общност в Христос. Католиците също трябва да признаят своята вина за разделенията и да молят Бога да възвърне своя разделен народ към съвършено единство”.

„Необходимоста от принадлежност към единствената и истинска църква да бъде обяснена в 1та глава "За католическия икуменизъм" като основен принцип, и да бъде обяснен по начин, по който да се премахнат всички тревоги и грижи на отделилите се братя”.

„Икуменизъмът трябва само да подготви пътя, който ще доведе до окончателното обновяване на единството на всички християни в Христовото стадо”.

Интересно е да се прочетат всички документи и прокламации на втори ватикански събор в това произведение на Хердер. В края на 747 страница е написано: „Рим, св. Петър, 7 декември 1965 г. Аз Павел, епископ на католическата църква”, и следват подписи. [Документи на 2ри ватикански събор на църквата. Прага, 1995 г. - бел. на преводача]. Всичко е така перфектно приспособено, че пред отделилите се общности са се отворили врати и порти, а също и отворените обятия на майката-католицизъм. Всички, които са били покръстени с троичната формула, са признати от католическата църква за валидно кръстени. Преди години, обаче не беше така.

Часът на взимане на решение е настъпил. Много близо е момента, когато няма да бъде възможно връщане назад. Последното сериозно предупреждение от небето звучи: „Излезте от нея, народе Мой, за да не участвате в греховете й и да не споделите язвите ú” (Откр. 18:4). Всеки човек, който по времето на религиозното обединение ще се намира в голямата „единна църква”, няма да принадлежи към църквата на Исус Христос. Това се отнася и за всички, които са членове на свободните църкви и на протестантските конфесии, чиито деноминации се завръщат в лоното на католицизма посредством Световния съвет на църквите. Всяка деноминация автоматично носи белега – отличителният белег на „църквата-майка”. Според мнението на католицизма, всеки, който признава римскокатолическото учение за троицата, и който е бил покръстен в тази троична формула, принадлежи към нея, независимо от това дали официално е станал член на тази църква.

Модерната идея за обединението се базира на едно неправилно разбиране: в първосвещенската Си молитва Спасителя се моли за единство на спасените. Само че Той е имал предвид Своите Си, а не различните религии в римския католицизъм, които са ръководени от папата. Неговите думи в молитвата са: „…да бъдат всички едно, както ние сме едно. Аз в тях, а Ти в Мен, за да бъдат съвършено в едно и да познае светът, че Ти си Ме пратил и че Си ги обичал, както си обичал Мен” (Йоан 17:22-23). Само новородените християни могат да бъдат включени в това божествено единство. Така че едно е библейското единство между Христос и Неговата църква, а съвсем друго е небиблейското единство под ръководството на римскокатолическата църква. И всеки сам за себе си трябва да реши към коя от двете ще избере да принадлежи.

27 ГЛАВА

РИМСКАТА СВЕТОВНА ИМПЕРИЯ

И НЕЙНОТО ЗНАЧЕНИЕ В ПОСЛЕДНОТО ВРЕМЕ

Световната Римска империя е неразривно свързана с римскокатолическата църква. Нейното начало датира от времето на император Константин, когато тя е станала религия на империята. По-късно се превръща във всенародна църква, и накрая е станала държавна църква. Нейното религиозно развитие е оказало влияние върху формирането на държавата, тъй като от тази религиозна институция възникнало държавно образувание, а именно „папската държава“, която съществувала векове наред. Нито една религиозна формация, включително и източните култове, както и англиканската църква, нямат държавен характер. Днес римскокатолическата църква е официален собственик на територия, която се намира на територията на друга държава (Италия), и тя е най-важната политическа сила в света. Ватикана подържа дипломатически отношения с повече от 100 държави, в които има свои посланици, наречени „нунциус”. Възниква въпрос: защо Ордена на малтийските рицари, Руската православна църква, Дхармасала на Далайлама, или която и да е друга религиозна система, нямат такива дипломатически отношения, каквито има Ватикана? Отговора е в това, че Ватикана се явява като политическа държавна система, която има правомощия да взема духовните решения за своите вярващи, намиращи се на териториите на другите държави.

Посещенията на папата всъщност са посещения на държавен глава, и той трябва да бъде приет с всички полагаеми се почести. Именно тази ли римска империя, изградена от папите пред очите на целия свят, е имал предвид Христос, когато е говорил за Божието царство? Възможно ли е тази политическа, икономическа и религиозна сила да бъде църквата на Исус Христос? Това ли е волята на Бога? Това ли е била целта на Исус Христос, когато е извършил изкуплението на Голготата?

Според онова, което е било показано на пророк Даниел във видения, до края на човешката цивилизация са предсказани четири световни империи. Римската империя е последната (Дан. 2гл. + 7гл.). Тези четири световни империи са исторически доказани: Вавилонската империя е съществувала през 606–538 г. пр. Хр.; Медо-Персийската империя от 538 г. и до 330 г. пр. Хр.; следва Гръцката империя, започнала с Александър Македонски, която е съществувала от 330 г. и до 30 г. пр. Хр.

В 30 г. пр. Хр. власта е взета от Римската империя, която ще просъществува до пълния край на този период от време. Тези четири империи са представени като четири звяра в Даниел 7 гл. В библейските пророчества звярът винаги е символ на власт, или на империя, евентуално на владетел, който има власт (Дан. 7:17,23).

Първи е известният мъж Новуходоносор, който повлиян от фанатици и мегаломани е издал заповед, която гласяла, че който се обърне към друг Бог, освен към тези, които са били признати в неговата империя, ще бъде убит. Всеки е чувал за тримата мъже, които са били хвърлени в огнената пещ, защото са се покланяли единствено на истинския Бог и са служили само на Него. Срещу пророк Даниел също е било произнесено обвинение, и той е бил хвърлен в ямата с лъвове. Но в по-късното време на стената се е появила една ръка с онова „мене текел”, и владетелят е получил от небето писмено съобщение, че империята му е претеглена и дните и са преброени. Същото ще се случи и в края на тази генерация.

В последните две хиляди години Рим е властвал по най-всевъзможни начини. В началото власта му е била политическо-езическа, а след това е станала „християнска” политическо-езическа. И независимо от това дали в даден момент владетеля е бил императорът, или папата, целта винаги е била една и съща: да се разшири империята, да се укрепи и защити, и евентуално да се обнови. За постигането на тази цел са били използвани всички възможни средства. Останалите империи, с изключение единствено на Великобритания, са се разпаднали, или са били подчинявани на общото развитие. Съветската империя също се разпадна, а целият източен блок се подрежда по-новому, за да може отново да бъде осигурена появата на тази единствена „световна империя”. Църквата отчете това развитие на нещата като своя победа над комунизма, както беше заявено през ноември и декември 1991 г. на европейския синод в Рим. Внезапното падане на комунизма означава нов размах на световния католицизъм.

Римскокатолическата триединна вяра през 4 век като единствено валидна в Римската световна империя. Императорите, папите, високопоставените личности и всички, които са имали някакво влияние, са се чуствали задължени да полагат усилие за постигането на тази цел. А хората, които са се обръщали към единствения истински Бог, както например евреите, а също и библейските вярващи, са били безпощадно преследвани. Целта е оправдавала средствата. Организирали са се кръстоносни походи и много други войни, които са били наричани „святи и справедливи”, само защото зад тях е стояла „святата и справедлива църква”. Невъзможно е днес да се опише всичко, което се е случвало и което се е правило. На всеки, който види средствата за мъчение на „святата инквизиция”, ще му прилошее. Непоносимоста и безочието срещу вярващите по друг начин, както и слепия религиозен фанатизъм, който е прераснал в смъртна ненавист, са преминавали всякакви граници. Някои автори са се опитвали много внимателно да осветят тези тъмни глави от историята. Няма начин чрез който достатъчно да се подчертае, че всички тези отвратителни неща са се случвали и са били оправдавани на основание на съдбоносната гледна точка, че в тази Римска империя е валидна една единствена вяра – римскокатолическата.

Папите и императорите са си деляли власта. Днес бихме го нарекли „joint-venture” (делба на труда, участие в риска), или „power-sharing“ (делба на власта). Те са господствали с нечувана жестокост в своите империи. Но тази така наречена „Света римска империя” всъщност изобщо не е свята, тъй като тя не е Божия империя. Тя само е наречена така, или умишлено, или от незнание. На нея дори не и се полага да бъде наричана „църква”, тъй като Божието Слово я нарича „блудница”, а останалите са нейни дъщери. Апостолите, както и мъжете, които са били призовани от Бога, никога не са се месили в политиката, нито са изпълнявали някаква светска власт. Истинските Божии служители през всички времена са проповядвали само Божието царство, а политиката са я оставяли на политиците.

Днес световната Римска империя отново се въздига със своята политическа, икономическа и религиозна власт и се разраства пред очите ни. Обединяването на Европа е била мечта на папата през всички векове, което е и ключовият момент в пророчествата за последното време. Независимо от формата на управление на отделните държави, които са принадлежали, или принадлежат към тази империя – всички те са възниквали и са изчезвали, но тази всичко преживяваща „държавна църква” е продължавала твърдо да стои. За да импонира на световната общественост, Ватикана е включил в молитвите си всички религиозни общества и иска да поеме патронаж над тях. Днес вече не се анатемосва и не се проклина, днес при всички се отива с отворени обятия. В една и съща седмица папата приема политик от Израел, и същевременно представител на Организацията за освобождение на Палестина. При него идват на посещение видни политически и религиозни представители от всички страни, независимо от тяхната идеология. Всички вече са наясно, че без посещение при папата няма да намерят подкрепа, дори и в собствената си страна. Джордж Буш също се е вслушал в съвета на съветниците си, когато при посещението си в Европа през май 1989 г. най-напред отиде да се поклони на папата. Михаил Горбачов, както и много други лидери направиха същото. Политическото решение за обединяването на Германия бе взето във Ватикана. През ноември 1989 г. немският канцлер Хелмут Кол благодари от Берлин на папата за неговата ефективна помощ. Така се прави днес световната политика (Откр. 17:2,18).

Според библейското пророчество след всички войни ще настане привиден мир, историческите врагове ще станат съюзници, за да се изпълни това, което е писано: „защото когато кажат мир и безопасност…” (1 Сол. 5:3). Цяла Европа е преобърната наопаки. На Изток и на Запад всичко се върти около мира, за който в предишните години хората правеха демонстрации с лозунги, на които беше написано „мечове на мотики”, или „свят без оръжия”. В последно време на конференциите за разоръжаването се постигат големи успехи. Но политическия мир няма да бъде провъзгласен от някой политик, а от самия антихрист, който ще се представи като миротворец. Обаче истинският и траен мир ще бъде донесен от Христос, Княза на мира.

По повод на последното време пастора Маркман ни цитира предсказанието на един руски провидец: „Руски провидец Владимир Соловьов малко преди смърта си в 1900 г. е публикувал своя прословут „Кратък разказ за антихриста”. В него той позволява на „човека на бъдещето” да каже пред световния конгрес на народите следното: „Народи на земята! Своя мир ви давам!” И завършва така: „Народи на земята! Обещанията са изпълнени. Вечния световен мир е осигурен… Защото от днешния ден на земята съществува една централна власт, която е по-силна от останалите поотделно, или заедно… И от днес нито една власт на земята няма да се осмели да каже „война”, щом аз казвам: „мир”. Народи на Земята! Мир да бъде с вас!” (О. Маркман. "Последното време. Грабването. Антихриста", стр. 67).

Такива думи могат да излязат само от устата на религиозен водач, който има власт и в политиката. И когато християнските апологети говорят за „свръхчовека” на последното време, но го търсят в юдаизма, или в исляма, разбираме, че те нямат познание по този въпрос. Този мъж няма да бъде атеист, нито ще бъде евреин, нито мюсюлманин, нито будист, или вайшнавист. Това ще бъде коронован мъж, който ще се счита за владетел на света. В началото той ще се представя като много ласкав до часа Х, когато в него ще се всели сатана, както тогава в Юда, и ще го овладее, мярката на греха и безправието ще бъде изпълнена.

Изпълнението на библейското пророчество не се отнася за Китай, или за САЩ, а се отнася за обединена Европа. Относно това Маркман пише: „След последната война Ватикана систематично настоява за нова обединена Европа. Папа Павел VI непрекъснато подчертаваше идеята за обединяването. Още неговите предшественици Пиус XII и Йоан XXIII са говорили за създаването на европейска уния с наднароден характер. Папата Павел VI подчертава, че именно католическата вяра е била тази, която е изградила някогашната Европа, и тя би могла в голяма степен да помогне за това, да се вдъхне духовен виталитет на онази основна обща култура, която би трябвало да одухотвори социално и политически обединената Европа. През 1963 г. той заяви, че необходимоста от обединяването на Европа от ден на ден все повече нараства" (О. Маркман. "Последното време. Грабването. Антихриста", стр. 70).

Ватикана беше движещата сила и при осъществяването на Римските договори. Още през 1970 г. той установи дипломатически отношения с комисията на Европейската общност в Брюксел. Цяла Европа ще бъде обединена. Почитания от много хора и признат в целия свят Михаил Горбачов отново подчерта нуждата от „изграждане на европейски дом” в смисъла на Римските договори от 1957 г. Много от известните политици, а също и от духовния клер си присвоиха този израз, като го прибавиха в речника си. В последно време всички гласове, които са от решаващо значение, поддържат идеята за обединяването на Европа.

„Папата призовава за Европа без граници. За изграждането на Европа без граници, която ще признае своите християнски корени. В понеделник в Ковадонга, Астурия, при своето тридневно посещение в Испания, пред около 6000 души той заяви, че е предал на Божията майка Мария проекта "За Европа без граници” (Frankfurter Allgemeine Zeitung, 22.08.1989).

И отново именно папата дойде с идеята да се преодолее пропаста между Изтока и Запада. Следващия цитат е много показателен. „Настойчивия интерес на папата относно обединяването на Европа на католическа религиозна основа се изявява чрез установяването на светите патрони на Европа. Още папа Павел VI е посочил Бенедикт от Нурсия като патрон на Европа. Сега папа Йоан Павел ll съобщи на световната католическа църква кои са следващите патрони на Европа – това са светите братя Кирил и Методи, които през 9 век са били просветители и апостоли на славяните”.

„Чрез това тържествено провъзгласяване на светите Кирил и Методи като патрони на Европа, папа Йоан Павел ll би искал да обърне внимание главно на тяхната решаваща роля за възникването на Европа. Освен това той подчерта, че духовния и културен профил на Европа не е бил определян единствено от латинско-римската цивилизация и спиритуалната традиция на Запада, но и от класическата гръцка култура и византийско–славянската традиция".

Председателя на Немската епископална конференция, кардинал Йосиф Хофнер в Кьолн даде обяснение, че приноса на новите святи патрони като „апостоли на славяните”, може да бъде сравнен с онова, което е направил свети Бенедикт в средна и западна Европа. Така че тези трима светии са „духовните строители на Европа, на цялата Европа”.

„Решението на папата е призив към всички, т.е. към цяла Европа, в рамките на вече предприетите решаващи мерки на пътя за пълното обединяване на католическата и православната църква, да поверят ходатайството за това на тези трима светии" (О. Маркман. "Последното време. Грабването. Антихриста", стр. 72,73). [През 1997 г. е бил прибавен още един патрон – Войтех Славниковец. – бел. на редактора].

Ватикана, посредством своите организации играе главната политическа и икономическа роля при обединяването на Европа. Без него пророчествата за последното време са немислими. След втората световна война Ватикана кардинално измени стратегията си така, че сега той действа по възможност без насилие. Обаче целта остава непроменена. Познавачите, а също и онези, които са информирани за всичко, считат, че втората световна война е била опит за насилствено създаване на католическа Европа посредством военна сила.

Ватикана, както и всички западни правителства, са приемали атеистичния болшевизъм като голяма заплаха за християнския Запад. Мусолини се е предал в служба на църковната курия, когато в 1929 г. е предал територията на днешната „държава Ватикан” на папа Пиус XI като екстериториялна независима територия. От този момент де факто Ватикана е станал суверенна държава. Историците са иследвали взаимоотношенията на църквата с фашизма и нацизма до 1945 г. Следват няколко цитата от книгата на д-р Карлхайнц Дешнер „Отново закукурига петелът”, 67 и 68 гл., в които фактите са изложени съвсем открито.

„Първата услуга, която екс-социалиста Мусолини е направил на светата столица е била финансова. Той е спасил от банкрут банката „Банко ди Рома”, в която както курията, така и много от високопоставените духовници са имали високи суми. Мусолини е помогнал със сумата от 1,5 милиарда лири, което е било за сметка на италианската държава… Кардинал Ваннутели, декан на така наречената свята колегия, още тогава е заявил, че „той (Мусолини) е избран да спаси, да обнови народа и да го направи щастлив”.

„На 13 февруари 1929 г. папа Пий ХII е бил принуден да каже за Мусолини, че той е мъжът „когото прозретелноста ни е изпратило” …Между другото трябва да споменем, че и след подписването на латералния договор, тогавашния кмет на Кьолн Конрад Аденауер в поздравителна телеграма е уверявал Мусолини, че името му ще бъде записано със златни букви в историята на католическата църква”.

„А когато целия свят е осъждал фашистката агресия (към Абисиния), римскокатолическата институция, особено високия клир е застанал на страната на Мусолини. На 27 август, когато Италия с пълна сила се е подготвяла за война, папата е заявил, че отбранителната война(!) с цел експанзия(!), предизвикана от нарастването на популацията, може да бъде справедлива и правилна. И само няколко дни по-късно, четири седмици преди нападението, 19 архиепископи и 57 епископи са изпратили телеграма на Мусолини, която е била отпечатана в „Оссерваторе Романо”, в която се казва: "Католическа Италия се моли за растящото величие на своята обичана родина, която благодарение на вашето правителство е по-сплотена от всякога…” Архиепископът на Таранто, след като отслужил литургия на една подводница, нарекъл тази агресия „свята война, кръстоносен поход”.

Архиепископът от Милано, кардинал Шустер, който през есента на 1935 г. благословил войските, отиващи на фронта, е сравнил Мусолини с Цезар, Август и Константин, и поучавал италиянските ученици, че чрез делото на Дучето (водача) „Бог е отговорил от небето” …На 12 януари 1938 г. Мусолини е приел 72 епископи и 2 340 свещеници в Палацо Венеция, където архиепископ Ногара в речта си е молил Бога да помага във всичките битки на Дучето, в полза на християнска Италия… „С благоговеещ възторг, с гласът и сърцето на народа казваме: „Да живее Дучето!”

„В своето пастирско писмо от 1933 г. испанските епископи, както и папата в своята енциклика от 3 юни, са изисквали „свят кръстоносен поход за пълно обновяване на църковните права”. „Зетът на генерала Франко, Серрано Суньер, секретар на организацията на католическата младеж, който по-късно е станал министър на вътрешните работи, е бил приятел на Мусолини и Хитлер, и в края на юли 1942 г. е бил награден от папата с големия кръст на ордена на Пий IX. Два месеца преди това Суньер е казал пред един датски журналист, че вече 15 000 испанци воюват на източния фронт и броят им, ако е необходимо за Германия, ще се увеличи на един милион. Още на 30 август, германските епископи по пряко нареждане на кардинал Пачели, който е бил държавен секретар, са публикували пастирско писмо, в което по отношение на Испания се казва: „От само себе си се подразбира каква е ролята, която е възложена на нашия народ и родина. Дано нашият водач успее с Божията помощ да завърши това невъобразимо тежко дело на самоотбрана(!) с непоклатима твърдост и най-вярната подкрепа на всички народни другари”. А на 3 януари 1937 г. немските епископи са започнали да убеждават своите вярващи относно Испания в следното: „Любезни диецезни епископи, Фюрера и имперския канцлер Адолф Хитлер, отрано забеляза нахлуването на болшевизма и затова е насочил мислите и грижите си към това, да предпази нашия немски народ и целия запад от тази огромна опасност”.

„В същата година (1933) католика фон Папен е подписал конкордат (държавен договор) между нацистка Германия и Ватикана… През годините 1933-1937 фон Папен, в качеството си на германски посланик във Виена е подготвял завземането на власта в Австрия от нацистите”.

„Немските епископи никога не са се противопоставили на хилядите юридически убийства на противниците им, нито са протестирали против преследването на либералите, демократите и комунистите, защото това всъщност е било и тяхното желание… Никога не са протестирали против ужасните погроми срещу евреите, нито против унищожаването на повече от двеста синагоги и против унижението, отвличането и убийствата на евреите в газовите камери. Защото именно тяхната църква е била тази, която повече от хиляда и петстотин години непрекъснато ги е преследвала и убивала. Те никога не са протестирали срещу националния социализъм като такъв. Дори и такива висши духовници като кардинал Фолхабер от Мюнхен, кардинал Шулте от Кьолн, епископ Матиас Еренфрид от Вюрцбург и др. През 1935 г. те са изявили своето желание да работят съвместно с нацистите и са съжалявали, че не могат да вземат участие в техните дела”. На 11 март 1938 г. войските на Хитлер обсаждат Австрия. Кардинал Иннитзер от Виена, който със съгласието на Ватикана е препоръчал на премиера Шушниг да се предаде, е казал: „Присъединяването е неминуемо”. И след това е отпразнувал влизането на вермахта със звън на камбани и развяти знамена с пречупени кръстове на катедралите, като е наредил на своите духовници да направят същото. На 12 март по негово нареждане са били отслужени благодарствени литургии. Когато Хитлер е приел кардинала на аудиенция той е дал гаранция, че всички църковни права ще бъдат спазени. Всички австрийски епископи, с изключение на епископа от Линц, са призовавали народа да гласува за Хитлер и са завършвали речите си с „Хайл Хитлер”.

Като вземем предвид факта, че политическата цел на католическата всемирна църква остава непроменена, примерите от миналото би трябвало да бъдат за нас предупреждение за бъдещето. Така наречената „Свята римска империя на германския народ” има и политическа, и религиозна власт. Тази формулировка може да бъде обяснена с факта, че при реализацията на своите цели, Ватикана е използвал германците по един особен начин.

Преди началото на втората световна война Ватикана обръщал погледа си върху Германия, която по това време е започнала да се въздига. Началото е в католическа Бавария, по-точно в Мюнхен, където през 1923 г. Хитлер направи неуспешен опит за преврат. През 1924 г. Ватикана подписва конкордат с Бавария. За отбелязване е факта, че по това време нунциусът в Мюнхен, а по-късно и в Берлин, е станалия след това папа Пий XII.

През 1938 г. около 40 000 политически противници са били арестувани и закарани в немските концентрационни лагери, без да се повдигне един единствен глас в защита на тези хора. Франц фон Папен, преданният католик е заявил: „…националния социализъм е християнската реакция против духа на 1789 г.“ (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 130). С това изявление той недвусмислено намеква за френската революция, която е довела до отделянето на църквата от държавата, и когато е приключило владичеството на „Святата римска империя на германския народ”. Когато в чужбина са започнали да се повдигат гласове срещу онова, което става в Германия, Юлиус Щрайхер, издател на списанието „Щурмер” е дал следния коментар: „…това е англосаксонска пропаганда на протестантите против нас”. Всеки, който е осигурявал гърба с папата, се е чуствал силен.

Всеки, който е информиран за тези събития знае, че целта на Ватикана е била да покаже на болшевизма, като на свой политически противник, а също и на отцепилото се православие, като на съперник, границите в които могат да си позволят да действат, и евентуално да удържи победа над тях. Само тези, които знаят, че Хитлеровата СС е била ръководена и организирана от специални йезуити в униформа, към които е принадлежал и Гьобелс, ще разберат защо при влизането на немските войски в Русия не са били унищожени никакви църковни сгради в римскокатолическа част на Украйна, докато в останалите части на Русия това се е извършвало безогледно. Ето още няколко цитата от книгата на д-р Карлхайнц Дешнер „Отново изкукурига петелът”, глави 67 и 68:

„След като Германия нападна Съветския съюз през 1941 г., католическия епископ Франц Юстус Рарковски, за когото и католиците признаваха, че неговите пастирски писма „…са пълни с подкрепа на нацистите”, е адресирал своето пастирско слово до католическите членове на вермахта, в което между другото се казва: „Както вече няколко пъти в историята, Германия и в този момент отново е спасител и новатор на Европа… На много европейски държави… е известно, че войната против Русия е европейски кръстоносен поход… „Чрез вашето присъствие на Изток, което е едно мощно и задължаващо преживяване, вие може да осъзнаете колко невъобразимо голямо е щастието, че можем да бъдем германци”.

„А в меморандума към всички католически епископи на Германия от 10 декември 1941 г. той признава: „Със задоволство следим борбата против болшевизма, относно който ние, немските епископи в безбройните си пастирски писма предупреждавахме католиците още от 1921 до 1936 г. , като призовавахме за бдителност, което е известно и на правителството на Райха”.

„А големият миротворец папата мълчеше. Мълчеше и тогава, когато във войната на Изток бяха разрушени около 2 000 църковни сгради, повече от 500 синагоги, и бяха убити много свещеници. Ватикана искаше католицизма да се разпростре във всички области, окупирани от войските на Хитлер, както и в православната Русия… йезуитския генерал граф Ледоховски (1866–1942, генерал на ордена от 1915 г.) още през 1940 г. е провеждал разговори с представители на хитлеровата разузнавателна служба относно съвместната работа на йезуитите със СС и гестапо… Според документите става ясно, че Ватикана още от 1919 г. е правил опити да събори комунистическия режим… Ватикана е възнамерявал да изпрати колкото се може повече свещеници в окупираните области на Русия, за да подготвят почвата за осъществяване на по-нататъшните политически планове на Ватикана в нея”… На 8.11.1941 г. висшето командване на вермахта е издало заповед до всички командващи немските армии на Изток… „с оглед на договора с Ватикана… да подпомагат мисионерската дейност на католическите духовници в окупираните територии” … „Един от ръководителите на немското разузнаване СС-Оберфюрер Шеленберг в отчета си до министерството на външните работи, състоящ се от пет страници, пише за разговора си с папата: „Папата ще направи всичко необходимо, за да осигури победата на Германия. Неговата цел е унищожаването на Русия”.

„…20 години по-късно К. Аденауер казва: „Затова ние стоим срещу този (източния) свят, който е наш смъртен враг, с най-голяма бдителност” … „И това не се отнася само за съветската зона, а въпроса е да бъде освободена цялата източна Европа зад желязната завеса”. "…Германия няма да стане жертва на атеистичния комунизъм, но ще го доведе до падение”.

След нахлуването на немските войски в Югославия, римскокатолическите хървати са били изцяло пощадени, докато православните сърби са били масово унищожавани. Католическото фашистко движение на Хърватия „Усташовците“ са имали уговорка за окупацията с католическите командващи армията. Известно е, че координатора е бил архиепископ Степинац. Той лично е съобщил на папата, че 25 000 Сърби са били насилствено обърнати към католицизма. Според официалните данни, от 2 милиона православни граждани 600 000 са били убити. Други смятат, че са били дори 800 000. Не само евреите и другите етнически групи, но и малцинствата, които са принадлежали към същата народност, са били безогледно убивани, само защото са имали друга вяра.

След влизането на немските войски в Полша е бил осъществен масакър на немските протестанти. Широко известно е така нареченото „кръвопролитие в Бромберг”. Тогава в областите под полско управление са били убити повече от 40 000 души, предимно мъже. Има свидетели, които твърдят, че дори и от амвоните на католическите храмове са били отправени призиви за това. Сегашните статистики споменават за по-малък брой жертви.

Не е трудно да се досетим какво е имал предвид Хитлер, като е казал: „За да изградя велико политическо движение аз се нуждая както от баварските католици, така и от пруските протестанти" (К. Дешнер. Века на спасителната история, том 1, стр. 360). Евангелските теолози, които са сътрудничили с нацистите, са се обявили против „Изповядващата църква” [това е църква, която се е отделила от лутераните. Те са били дълбоко вярващи хора, които открито са заявили позицията си против нацизма. Главният им говорител е бил п-р Дитрих Бонхофер - бел. на преводача]. Вместо да бъдат благословени с вечно Божие благословение, върху тези теолози остава проклятието на времето. Съвсем ясно е какво би последвало, ако Хитлер беше победил. След прочистващата акция против евреите, етническите малцинства и политическите противници щеше да последва унищожаването и на протестантите.

На 9 април 1945 г., един месец преди края на войната, по лична заповед на католика Химлер в затвора Флосемберг след двугодишен плен е бил убит Дитрих Бонхофер. По времето на „Третия райх” са били забранени всички протестантски младежки групи. При евентуалната победа първи щяха да го почустват говорителите на "Изповядващата църква", които открито са се изказвали против нацизма, а след това и всички останали вярващи в свободните църкви и общества. Убедноста на римскокатолическата църква и нейните предани ръководители, че освен нея никаква друга вяра няма право на съществувание, би означавало за всички останали сигурна смърт. Разбира се с нужното уважение трябва да отбележим, че и сред католиците е имало хора, чиято съвест е била възмутена, и немалко отделни католици са издигали гласа си против това безправие.

И на основание на тези факти ние можем да си зададем въпроса дали днес в Европа, ако тя беше под хитлеро-германска власт, все още щеше да съществува някаква протестантска конфесия, или свободна църква? Най-вече йезуитите и техните организации са ангажирани да представят на папата една „единна, свята, католическа и апостолска църква”, по начина по който е формулирана в католическия символ на вярата. „През 1915 г. по време на краткотрайния мир между църквите, папа Бенедикт XV е заявил, че вярващите „от евангелската секта” са „пратеници на сатана”, които строят „амвони на чума” и е нарекъл духовните им водачи „крадци и лъжци” (О. Маркман. Грешките на католическата църква, стр. 22). Следващия цитат е много изненадващ: „Йезуита Меирхофер от Инголщадт в своето „Огледало на проповедниците” е поучавал: „Ние няма да бъдем съдени за това, ако изискваме смърта на протестантите точно така, както не бихме били съдени за това, че искаме смъртно наказание за крадците, убийците, мошенниците и революционерите” (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 35).

Позицията и действията на католическата църква през Втората световна война могат да бъдат иследвани от много документи, включително и от следващия цитат. На 3 май, по случай смърта на Хитлер, Ватикана посредством генерала Франко, е публикувал в испанската преса в Мадрид следната прокламация, която говори за всичко: „Адолф Хитлер, синът на католическата църква, умря за защитата на християнството. Затова е разбираемо, че не можем да намерим никакви думи, с които да оплачем неговата смърт, тъй като ще се намерят неимоверно много такива за прослава на неговия живот. Над тленните му останки стои неговата победоносна, морална личност. С палмата на мъченик, нека Бог да даде на Хитлер лаврата на неговата победа" (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 163).

Много от тези, които са крещяли „Хайл Хитлер” наистина не са знаели какво правят. Но нима и висшестоящите не са били осведомени? И въпреки това с издигнатата си ръка и с поздрава „Хайл Хитлер” те са свидетелствали, че сега спасението би трябвало да дойде от Хитлер, а не от Бога. Аз лично съм го преживял това, тъй като бях роден през 1933 г. Доста често съм виждал военни паради. Много мощно звучеше, когато тълпите викаха с толкова много гласове: „Sieg Heil! Sieg Heil!” („Да живее победата! Да живее победата!”).

След падането на Хитлеровата диктатура много хора разбраха, че са били излъгани, умишлено измамени и че принадлежат към генерацията, която е била подведена. След обявяването на зверствата и разкриване на официалните данни за холокоста, много хора останаха безмълвни. [Холокоста е систематично унищожаване на евреите, на хора от други етнически малцинства и народи от нацистите – бел. на преводача]. Днес все още съществуват хора, които отричат че тези неща са се случили, по простата причина, че не могат да проумеят как е възможно да съществува такава жестокост, и да бъдат избивани невинни мъже, жени и деца в газовите камери. През 20 век в Божието име са били извършени най-ужасните престъпления. И днес все още в ушите на някои хора звучат думите на пропагандата от времето на нацистите. Някои си спомнят и това, че се казваше: „…и една вяра за целия свят…” На катарамата на коланите на войниците беше написано „Бог е с нас!” Какво богохулство! 55 милиона човеци са били изгорени през Втората световна война, но виновниците за това са останали недокоснати.

„Кардинал Фрингс от Кьолн в предаване по радиото на 16 декември 1945 г. е заявил, че западните държави трябва да бъдат християнски, т.е. римскокатолически; и като първи на конгреса на католиците в Бон на 23 юни 1950 г. Официално е поискал въоръжаването на Германия и мир, основан на 'Божия ред'! … Също така и епископ Муенх, както и папа Пий XII, през 1945 г. в пастирското си писмо е изявил позицията си „за проявяване на съчуствие към немските военни престъпници”. През 1951 г. той е получил от президента на Германия „Големия кръст за заслуги” и е бил повишен на кардинал от папа Йоан XXIII" (К. Дешнер. Отново изкукурига петелът, стр. 647-650).

Особено поучителен е следващия цитат: „След падането на католическия режим, убежище на масовите убийци станаха именно манастирите на ордена на св. Франциск в австрийския Клагенфурт, в италианската Модена, а също и във Франция” (К. Дешнер. Отново изкукурига петелът, стр. 625). Ясно е, че те много добре са знаели къде ще намерят не само отворени врати, но и отворени обятия. Дори и Пол Тувиер, френският помощник на масовия убиец от Лион Клаус Барбие е бил арестуван през 1989 г. в католически манастир, където години наред е живял спокойно.

След поражението на немските войски при Сталинград, папата се е опитвал да привлече на своя страна САЩ, за да воюват срещу болшевизма. Американския президент Рузвелт е имал само едно условие: Хитлер трябва да се махне. Папата е помолил Хитлер да отстъпи. Но този път той се е сблъскал с диктатора, който е бил обзет от жажда за власт, така че е останал глух за тази молба. А католическите епископи, които през март 1933 г. на конференцията във Фулда са уверявали Хитлер, че са солидарни с него, през 1945 г. се започнали да говорят съвсем различни неща, тъй като е бил даден старт на една нова стратегия, чрез която да бъде постигната мечтаната цел: Европа, обединена религиозно и политически.

Това, което не успя да се осъществи чрез военна сила, сега се осъществява по дипломатичен път. И докато все още милиони хора, бегълци, военни пленници, хора завлечени в работни лагери, продължават да изживяват последствията от войната, клира съвсем спокойно си е обърнал палтото. Невинните страдат, а истинските виновници са на сигурно място и продължават да играят своята роля с голямо достойнство.

След втория Ватикански събор, който се проведе през годините 1962-1965, е избрана една нова посока на пътя. Вече не се изговарят проклятия по адрес на протестантските църкви и те не са считани за отпаднали, а са приемани с отворени обятия като отделили се братя. Антиреформацията е завършена! Странното обаче е това, че нито едно от проклятията, изказани над протестантството на събора в Тридент, не е било отменено.

За водачите на Ватикана, живота на другите хора никога не е имал някаква цена. Всеки, който е застанал на пътя на техните интереси, било възрастен човек, дете, политически или религиозен опонент, винаги е бил отстраняван. С това са започнали още Нерон, Диоклециан, Константин и много други. А римските папи са продължили по същия начин. Всеки, който не е искал да се подчини, е бил преследван и убиван, независимо дали е ставало въпрос за езичници, евреи, мюсюлмани или християни, вярващи по друг начин. Тяхната единствена вина е била, че те не са принадлежали към римскокатолическата църква.

Основател на римската „имперска църква” и на нейното безогледно налагане на власт, е император Константин. Той твърдял, че видял на небето огнен кръст и до него било написано: „В този знак ще победиш”. Този убиец, който в собственото си семейство е убил двамата си зетя Лусинио и Басанио, племенника си, сина на Лусинио, тъста си Максимилиан, сина си Криспус и съпругата си Фауста, е бил много способен политик. За него религията е била начин за постигане на власт, от който той се е възползвал. Отначало той е оставил някои свободи на езичниците. Обаче още в самото начало в тази езическо-християнска имперска църква се е оформил стила на преследване и убийства. 70 години по-късно монахът Августин възхваляваше църквата като „Божия държава”. Според него сатаната е бил вързан. Но всъщност е станало точно обратното: той тепърва е бил пуснат.

Деня на раждането на бога "слънце" е бил обявен за ден на раждането на Божия Син. Юпитер, Диана и останалите богове са били свалени, а Петър, Мария и други са били провъзгласени за светии и са били въздигнати в култ. Това християнство си е присвоило гръцката и римската култови системи, и до днес продължава в тези традиции. Езическите богове просто са били заменени с разни светии и патрони на охрана. Хората са били принуждавани да се подчинят на тази политическо-религиозна власт. Всеки, който не е искал да се подчини, или поради съвеста си е отказвал да я приеме, е бил отстраняван. Сътрудничеството между държавата и тази църква не е давало на хората с друга вяра никакъв шанс. В икономически план, в професионален план, в занаятчийството – всичко е било бойкотирано, а преследванията са били на дневен ред.

Когато папата и римската църква се извинят за смърта на милионите хора, които са били отпратени от този свят по тяхна заслуга, едва тогава ще имат право да говорят за „охраната на неродения живот”. Нероденият живот трябва да бъде под охрана, но те са се отнасяли към родения живот като към преследвано животно. Не са ли били именно папите, които са призовавали към кръстоносни походи и са благославяли онези, които отивали да воюват, като в същото време живота на тези хора е бил без всякакво значение за тях? А в тези кръстоносни походи и войни обръщало ли се е някакво внимание на бременните жени, на децата и изобщо на човешкия живот? Колко е тъжно, че все още около манастирите са намирани детски скелети.

В „Католическия катехизъм за възрастни” на стр. 256, църквата е провъзгласена за тайнство. Общоизвестно е, че в католическата религия съществуват 7 тайнства, но че и самата институция е тайнство - това е нещо ново. Цитат: „Църквата като тайнство на Духа”. На въпроса къде е мястото на Святия Дух, католическия символ на вярата отговаря: „Вярвам в една свята, всеобща и апостолска църква”. Така църквата изповядва, че в нея и чрез нея Духът на Исус Христос продължава да действа в историята. Тя вярва, че е мястото, да, святоста, т.е. белега и инструмента на действието на Святия Дух”.

Но има едно съществено противоречие между това, което се изповядва с устата, и действителноста. Този дух, който е действал в историята на църквата по такъв жесток начин, не е Духът на Исус Христос. Но тъй като на тази институция ѝ е ясно, че всичко, което е ставало, е било по нейно разпореждане, наложило се е тя да заеме някаква позиция по този въпрос. И това е отбелязано на същата страница на „Католическия катехизъм за възрастни” по следния начин: „Едва ли има друг символ на вяра, който да предизвиква толкова неразбиране, отпор, да и вражда, както този. Дори и много практикуващи католически християни имат проблем с църквата. Не е малък броя на тези, които казват: „Исус – да, църквата – не!” Основната забележка към църквата е, че в своята история тя е предала първоначалното учение на Исус. Защото Исус е бил беден и е защитавал бедните; но тази църква е богата, съюзява се с богатите и силните, а по отношение на социалните въпроси се е провалила. Исус е проповядвал любов, дори към враговете; но църквата не е толерантна и преследва, както е показано главно чрез инквизицията, която е преследвала противниците си със сурова жестокост… Какво би могъл да каже по въпроса за „този греховен регистър” католическия християнин? Той не трябва нито да отрича, нито да замазва нещо. Именно църква, която проповядва прощение на греховете, може с доверие в Божието опрощение да признае вината си, както папа Адриан VI на имперския конгрес в Нюримберг (1522-1523), или папа Павел VI по време на втория ватикански събор на църквата (1962-1965). Така че изобщо не се налага християнина да отрича тъмните страни на католическата история".

У Бога това със сигурност няма да мине така лесно, както е описано в католическия катехизъм. Прощение може да има само там, където има в действителност истинско покаяние. Бог няма да прости тези мерзости, а ще отмъсти за пролятата кръв (Откр. 6:9-10; 18:7-8), тъй като всичко това е ставало умишлено. Ние можахме да счетем тази глава за завършена, ако билейски вярващите християни не ги очакваше още едно преследване. Обаче според пророчеството за последното време ще настъпи религиозно-политическо обединяване, а по-късно бойкот и преследване: „…да не може никой да купува, или да продава” (Откр. 13:17). Това, което се е случило с евреите по времето на Третия райх, а също и в различните времена преди това, ще се случи и с библейски вярващите християни в краткото време на преследването. Тяхната вина ще се състои в това, че те не принадлежат към нито една от признатите християнски деноминации, и по този начин не принадлежат към Световния съвет на църквите, като и към римскокатолическата институция. На тях ще гледат като на еретици и обществено неприемливи. Когато в молбата за постъпване на работа задължително ще трябва да се напише и вероизповеданието, веднага ще бъде ясно кого ще назначат, а кого — не. Ще успеят ли и тогава политиците да запазят достойнството и живота на хората, които имат друго мислене и вярват по друг начин?

Словото от Библията, че този „звяр” е бил ранен с меч, е потвърдено (Откр. 13:14). Меча на Духа е Божието Слово, и реформаторите с Божието Слово са нанесли на тази империя смъртна рана. Затова всички те са били обявени за служители на сатана, защото са нарушили дейноста на тази световна сила и са станали опасни за нея. Но както е предсказано в библейското пророчество, тази рана ще зарастне, на което целия свят ще се учуди (Откр. 13:12). А този процес на заздравяване вече е доста напреднал.

Всички протестантски конфесии и свободните църковни общества от началото са наблягали преди всичко на проповядване на евангелието. Днес обаче, в повечето от тях се спазват само някакви приети традиции. Водачите на отделните деноминации са духовно късогледи и не виждат накъде води пътя, по който са поели. Дори и тези, които се считат за фундаменталисти, нямат ясен поглед върху нещата, за да могат въз основа на светлината на изявеното Слово да разберат правилно библейските пророчества, които вече се изпълняват. Едни са станали жертва на „демитологизацията”, а други — на „либералната теология на освобождението”. Така че протестантството вече остава само като номинално християнство за издаване на кръщелни и брачни свидетелства. А броят на хората, които имат истинско преживяване с Христос и могат да бъдат считани за библейски вярващи, е нищожен.

В предварителните срещи на втория ватикански събор на църквата през 1960 г. папата Йоан XXIII е основал секретариат по екуменическите въпроси, който е бил ръководен от кардинал Августин Беа. В тази насока е била извършена перфектна работа; формулировките за всички отделени конфесии са така построени, че всички да чуят нещата на своя собствен език, за да не могат да забележат непреодолимите противоречия. В „Лексикона на теология и църквата” (том 13, стр. 12-26) Хердер по повод на втория ватикански събор към темата „екуменизма и единството” е написал много поучителни неща за всички, които биха искали да се замислят: „Секретариата е канал за комуникация, който е създаден чрез мощта на авторитета на папата и е онзи инструмент, който спомага за осъществяването на единството чрез всички възможни форми на сътрудничество… Това е и гледна точка, от която е изхождал и Павел VI, който при възпоменанието на Йоан XXIII в храма в Милано на 7.06.1963 г. още като кардинал е говорил за „универсалноста на католическата вяра” и за „икуменизма на римскокатолическата църква” … За него „вътрешната икумения на католичеството” означава единство в многообразието, което отваря големи възможности за развитие в новия период на историята на католицизма”.

„А относно другите християнски общества, ще се признае християнското наследство на отделилите се братя. Това значи да бъдат отбелязани всички „следи” и "елементи", които са останали от църквата (римскокатолическата), тези, които все още съществуват чрез Божията милост у отделилите се братя и са още живи. И именно това е мястото, на което ще се случи така, че тези хора, макар и в различни групировки – в действителност, дори и ненапълно и несъвършено, – вече принадлежат към църквата”.

„В следващия (§7) се говори за разделението и раздорите. Поради „човешка слабост” се стигна до раздори, до взаимно отхвърляне и отчуждаване вътре в стадото на Исус Христос, така че части от тази църква са се отделили, и от тях са се сформирали независими групи. По този начин църквата на Исус Христос е жестоко обезобразена. Но тъй като е възможно да съществува само една единствена църква, става ясно, че редом с църквата, оглавявана от наследника на Петър не може да има и друга църква, която да бъде призната като единствена и истинска. Нито едно общество, което се е отделило от Петровия стол, не може да принадлежи към тази едновременно и видима, и същевременно небесна църква".

В (§8) се подчертава, че задължителното единство с главата не изключва многообразието вътре в тялото. Прекалено голямото еднообразие би разваляло красотата на тялото. Затова и изповядването на собствените традиции, особенно у многоуважаваното православие, са от голямо значение. Но колкото по-голямо е пространството, дадено за разновидностите, толкова повече нараства нуждата от един авторитет”.

„Този, който живее в добра вяра в някое от отделилите се общества, няма да бъде считан от истинската, т.е. католическа църква за чужденец (§9). Обаче ще му липсват много от средствата за спасение, особено ръководството на учителското учреждение, което спомага за това, вярата и морала да бъдат напълно запазени. Раздялата е вредна както за вътрешния, така и за външния разтеж на Христовото семейство. Затова желанието на събора е всички „дисиденти” да се загрижени за съвършеното единство на стадото на Христос, за да се съберат в един овчи двор (§10). При това е необходимо да се внимава за общото наследство и за все още съществуващата духовна връзка: „Останахме братя”.

"Заради грешките от миналото, които са били допуснати и от двете страни, братя от един християнски народ са се рапръснали на различни страни, пътищата им са се разделили. В духа на покаяние и смирение от страна на всички християни ще стане така, че всички ще се съберат в бащиния дом" (§31).

„Християните би трябвало да направят единен фронт против възникващия атеизъм и против комунизма" (§35).

„Всички равностойни части на църквата би трябвало да се съединят под една глава, която не е нито източна, нито западна, но която е отец на всички” (§47).

„Следват конкретни предложения за съединението, като е описан и пътя към него. Православните би трябвало да знаят: ако имат желание да се присъединят и отново да заемат своето място, от завърналите се няма да се изисква повече, отколкото е необходимо, за да могат да станат членове на църквата (§48). По най-простичък начин би трябвало да изповядат символа на вярата, в който се съдържа изповедта за единството на църквата, без да се отричат от грешките си. На православните общности ще се признава правото да поддържат собствена дисциплина (§50). Техните тайнства са валидни, и те могат да продължават да ги изпълняват" (§51).

„Да говорим с братята на този евангелски език, който те ще разберат и който може да ги докосне. Ще им кажем, че ръководната роля на Петър се състои преди всичко в дяконството, пасторските задачи и служението, което ръководителя на апостолите е получил от Христос, не за да има власт, или да господства, а за да пасе стадото на Христос… Това е истинския образ на суверенния пастир в църквата, която по особен начин привлича отделилите се братя, които посредством любовта са водени със силна ръка към единственото убежище на Христос, което е католическата църква”.

"Необходимо е на отделните общности да бъде посочена целта на това, от Бога внушено желание, за единство: църквата (има се предвид католическата) като единствена институция на спасение за всички”.

„Следващата част (§50) апелира към всеки един християнин да приеме поканата на църквата-майка. Присъствието на елементи на църквата в тях се разглежда само като призив за присъединяване към единството с католическата църква. Това се отнася особено за Светото писание и тайнствата, които принадлежат на Христовата църква, и са средства за единство. Християните нека да се разглеждат не като индивиди, но като обединени в своите общности".

"И въпреки всичко, всеки който от цялото си сърце иска да бъде послушен на Христовата воля и да израства на нивото на икуменията под ръководството на Христовия Дух, трябва все повече да навлиза в онази църква, която е Божия дом с различни прибежища, към единство на вярата, под ръководството и в общение със заместника на Христос, римския папа".

„Всички, които са покръстени, вече и сега съставляват една общност в Христос. Католиците също трябва да признаят своята вина за разделенията и да молят Бога да възвърне своя разделен народ към съвършено единство”.

„Необходимоста от принадлежност към единствената и истинска църква да бъде обяснена в 1та глава "За католическия икуменизъм" като основен принцип, и да бъде обяснен по начин, по който да се премахнат всички тревоги и грижи на отделилите се братя”.

„Икуменизъмът трябва само да подготви пътя, който ще доведе до окончателното обновяване на единството на всички християни в Христовото стадо”.

Интересно е да се прочетат всички документи и прокламации на втори ватикански събор в това произведение на Хердер. В края на 747 страница е написано: „Рим, св. Петър, 7 декември 1965 г. Аз Павел, епископ на католическата църква”, и следват подписи. [Документи на 2ри ватикански събор на църквата. Прага, 1995 г. - бел. на преводача]. Всичко е така перфектно приспособено, че пред отделилите се общности са се отворили врати и порти, а също и отворените обятия на майката-католицизъм. Всички, които са били покръстени с троичната формула, са признати от католическата църква за валидно кръстени. Преди години, обаче не беше така.

Часът на взимане на решение е настъпил. Много близо е момента, когато няма да бъде възможно връщане назад. Последното сериозно предупреждение от небето звучи: „Излезте от нея, народе Мой, за да не участвате в греховете й и да не споделите язвите ú” (Откр. 18:4). Всеки човек, който по времето на религиозното обединение ще се намира в голямата „единна църква”, няма да принадлежи към църквата на Исус Христос. Това се отнася и за всички, които са членове на свободните църкви и на протестантските конфесии, чиито деноминации се завръщат в лоното на католицизма посредством Световния съвет на църквите. Всяка деноминация автоматично носи белега – отличителният белег на „църквата-майка”. Според мнението на католицизма, всеки, който признава римскокатолическото учение за троицата, и който е бил покръстен в тази троична формула, принадлежи към нея, независимо от това дали официално е станал член на тази църква.

Модерната идея за обединението се базира на едно неправилно разбиране: в първосвещенската Си молитва Спасителя се моли за единство на спасените. Само че Той е имал предвид Своите Си, а не различните религии в римския католицизъм, които са ръководени от папата. Неговите думи в молитвата са: „…да бъдат всички едно, както ние сме едно. Аз в тях, а Ти в Мен, за да бъдат съвършено в едно и да познае светът, че Ти си Ме пратил и че Си ги обичал, както си обичал Мен” (Йоан 17:22-23). Само новородените християни могат да бъдат включени в това божествено единство. Така че едно е библейското единство между Христос и Неговата църква, а съвсем друго е небиблейското единство под ръководството на римскокатолическата църква. И всеки сам за себе си трябва да реши към коя от двете ще избере да принадлежи.