2 ГЛАВА

РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

И СЛЕДВАЩИТЕ ПЕРИОДИ ВЪВ ВРЕМЕТО

Има много и обширни описания на отделните епохи, последвали след ранното християнство. Затова ние няма да се спираме подробно на тях. Периодите във времето биха могли да се подредят приблизително така: периода на първата църква е до 100г. сл.Хр.; следапостолската епоха във втори век; развитието на църквата до събора в Никея (325 г. сл.Хр.); след това се появява държавната религиозна институция в Римската империя; период до Средновековието; Реформацията като ново начало; последвалите съживителни движения; следва увода към пълното евангелие и възвръщането на Църквата към нейното първоначално състояние – преди второто пришествие на Христос.

Различните църковно-исторически описания не ни предоставят единна картина. Много от писателите са изказвали само свои предположения, които по-късно са се превръщали в някакви легенди, които пък са били описани от други хора вече като истина. Освен това трябва да подчертаем, че католически ориентираната историография е различна от протестантски ориентираната. Нужен е по-подробен преглед на отделните периоди и на това как са се развивали нещата през онова време, за да може да се направи сравнение с ранното християнство. „Апостолското учение” сме го получили единствено от апостолите. Ръкописа, който е бил намерен през 1883 г. в един манастир, а по-късно съвсем своеволно и на основание само на предположения е бил датиран от периода между 80 г. и 120 г. сл. Хр. и наречен „Учението на дванадесетте апостоли”, или „Дидахе”. Този документ определено няма нищо общо с апостолите на Господа. Също и „Апостолския символ на вярата”, който е бил обсъждан и формулиран едва през 4 век на различните църковни събори, не може да бъде приписван на апостолите. И именно това е начина, по който са възниквали нежеланите фалшификати и деформации, които са били приемани като истина. Истинското учение се намира единствено в „Деяния на апостолите” и в писмата, които апостолите лично са написали, и които се намират в Новия завет. Апостолите са мъже, които са чули Словото лично от устата на Господа, и подчинявайки се на Неговата заповед, са го предавали на хората. По този начин чрез тях Новозаветната църква е получила чистото, неподправено Божие Слово, върху което е Божия печат.

Павел е бил призован по свръхестествен начин, бил е предопределен като избран инструмент, и е бил причислен към апостолите от самия Господ. Затова той е могъл да каже: „Защото аз от Господа приех това, което ви и предадох…” (1 Кор. 11:23). Павел е написал 100 глави с 2 325 стиха, а Петър е написал само 8 глави с 166 стиха. Павел е получил евангелието по същия начин, както пророците са получавали Словото – чрез откровение (Гал. 1:11-12). Затова той е могъл да каже онова, до мозъка на костите проникващо предупреждение: „Но ако и самите ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие, освен онова, което ви проповядваме, нека бъде проклет“ (Гал. 1:8). Всичко, което не съответства на евангелието на първите апостоли, е под проклятие. Ако се вгледаме внимателно във фактите през тази светлина, ние ще можем да установим, че се е появило и съществува едно наистина подправено християнство, което е под проклятие, и от което, за съжаление са изхождали всички критици при своите тълкувания.

Четирите евангелия дават свидетелството за Спасителя. В тях е описан Неговия живот и делата Му от раждането до смърта Му, въскресението и възнесението Му на небето. Синоптиците [авторите на евангелията, които пишат на една и съща тема по подобен начин – бел. на преводача] Матей, Марк и Лука ни предават една взаимнодопълваща се картина. А Йоан не се занимава нито с Витлеем, нито с родословия, а прави така наречения „висок полет” и още в първия стих ни показва кой е Христос. Четирите евангелия ни дават пълното описание на осъщественото спасение, което Бог в Христос е извършил на земята. Ние можем напълно да им се доверим, защото те са ни оставени от истинските свидетели, които лично са видели и чули всичко (2 Петр. 1:16-18; 1 Йоан. 1:1-3).

Като начало книгата „Деяния на апостолите” ни дава картината на свръхестественото раждане на Църквата чрез изливането на Святия Дух (2 гл.). Тук наистина става въпрос за събитие, идващо от небето. В първата си проповед изпълнения с Духа апостол Петър, с личното поверение от Бога, е съобщил на онези, които са повярвали, че за спасението е нужно покаяние, библейско водно кръщение (стих 38) и кръщение със Святия Дух, така, както са го приели първите 120 души: „Защото на вас е дадено обещанието и на децата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог ще призове при Себе Си” (стих 39). Единствено Бог е Този, Който спасява, и Той Сам чрез Святия Дух прибавя към църквата Си онези, които са повярвали (Деян. 2:47).

В първата църква всички хора лично са преживявали Бога. Повярвалите са били покръстени във вода, и по свръхестествен начин чрез Святия Дух са били покръстени като части от едно тяло (1 Кор. 12:13), което е получило даровете на Духа (1 Кор. 12:7-11) и плодовете на Духа (Гал. 5:22-23).

Както Бог в Христос е имал Тяло, което е било храм, в който Той е пребивавал и чрез който е действал, така и първата църква като общество от спасени хора са съставлявали Господното тяло (1 Кор. 12:12), чрез което Той като глава е продължил Своето служение (Кол. 1:18). Господ Исус е казал: „Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас” (Йоан 20:21).

Той е установил в Църквата апостоли, пророци, пастири, учители и евангелизатори, за да могат да бъдат изпълнени многобройните задачи (Ефес. 4:11).

В ранното християнство не е имало никакви сановници; имало само мъже, които са били достойни за това високо призвание, и чието служение е било под ръководството и инспирацията на Святия Дух. Първите християни не са познавали нито свещеничество, нито които да са чиновници. Тогава църквата се е състояла от спасени и новородени хора, и като цяло е била царско свещенство и свят народ (1 Петр. 2:9; Откр. 1:6).

Петте служения, за които споменахме, се отнасят до църквата като цяло, а не са ограничени в рамките на отделни локални църкви. За отделните църкви са се грижили презвитери, или старейшини. Онези, които са заемали ръководна позиция са се наричали епископи и условието е било те да бъдат женени (1 Тим. 3:1-7; Тит 1:5-8). Имало е и локални църкви с няколко епископи, т.е. с повече от един старейшина в църквата (Фил. 1:1). Това в съгласие с Яков 5:14, където е написано, че който е болен трябва да извика църковните презвитери. В Ерусалим Павел и Варнава са били приети от църквата, от апостолите и от презвитерите (Деян. 15:4). Такъв е бил установения божествен ред в църквата по времето на ранното християнство.

Във всяка локална църква са били поставяни дякони, които са изпълнявали конкретни задачи: и от тях също се изисквало да бъдат женени (1 Тим. 3:8-13), за да са в състояние да дават съвети на хората от църквата, като изхождат от собствения си семеен опит, и по този начин да могат да помагат при решаването на брачните и семейните проблеми. Длъжноста епископ, както се практикува днес, не е била известна в ранното християнство. Според 1Тим. 3:15 църквата на живия Бог е основана от Христос, Който е основата и стълба, т.е. носещия елемент – истината. Фалша и своеволните тълкувания нямат никакво място в нея. Църквата е Божието учреждение на земята, и чрез нея трябва да се осъществява Божията воля както на небето, така и на земята.

През първите дни след основаването на новозаветната Църква се е проповядвало единственно чистото Евангелие, библейското учение и практика така, както са го проповядвали и практикували апостолите. Първата църква е била организъм, който е бил просмукан от живота на Христос, и тя е била водена от Святия Дух; по-точно казано тя не е била никаква организирана деноминация.

По-късно Павел и останалите апостоли са започнали да се сблъскват с ученията на лъжеучителите. И още от тогава е започнало плуралистичното развитие на църквата, различните духовни течения са съществували едновременно едно до друго. Към едното от тях са принадлежали истинските вярващи, които са се ръководили единствено от Словото и от Евангелието, проповядвано от апостолите, изпратени от Бога. Това са били хора, които са живяли според Словото. Йоан го обяснява по следния начин: „Който познава Бога нас слуша; който не е от Бога, не ни слуша. По това разпознаваме духа на истината и духа на заблудата” (1 Йоан 4:6).

Останалите течения на вярата са били смесица от истина и човешки тълкувания, които са се превърнали в основа на появилите се по-късно учения. В Писанието представителите на тези учения са наречени „лъжебратя”, които са се вмъкнали да служат в църквата, без да са били призовани от Бога за служение. Павел казва: „Колкото за промъкналите се лъжебратя…” (Гал. 2:4). Тези мъже са проповядвали друг Исус, получили са друг дух и са проповядвали друго евангелие (2 Кор. 11:4). Апостол Петър също предупреждава вярващите да внимават за лъжеучителите, които тайно ще въвеждат гибелни учения (2 Петр. 2:1-3). А апостол Юда казва за такива учители следното: „Горко им, защото тръгнаха по пътя на Каин, от алчност изпаднаха в заблуда като Валаам и упорство като на Корей ги погуби” (Юда 1:11). Лъжебратята са подправяли истината и са въвеждали в заблуда колебаещите се. Така са се появявали различните духовни течения.

Йоан е виждал в тези отклонения началото на движението на антихриста. „Анти” означава „против”, и затова всичко, което не е в съгласие с Христос и Неговото Слово, е против Него, т.е. е антихристовско. Йоан е написал: „От нас излязоха, но не бяха от нас; защото ако бяха от нас, щяха да си останат с нас; но излязоха, за да стане ясно, че те всички не са от нас” (1 Йоан. 2:19). Павел ги нарича и свирепи вълци (Деян. 20:28-30). Но за истинските вярващи, които са могли да разпознаят истината, в Откр. 2:2 е казано следното: „и си изпитал онези, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги разкрил като лъжливи”. Как са успели онези хора безпогрешно да проучат и да разпознаят, че тези мъже само се представят за апостоли, без да са такива? Хората просто са внимавали в това дали се проповядва същото, което са проповядвали Петър и Павел. Проверката трябва да става винаги на основание на словото, което са проповядвали апостолите, а също и на тяхната практика; това е единствената валидна основа. И така, ние установяваме, че въпроса за това кое е истина и кое е заблуда, е възникнал още в самото начало.

Цитираните библейски стихове съвсем ясно описват отклоненията, които впоследствие са се оформили като фалшиви течения и са развивали паралелно с църквата на Исус Христос. Още преди края на първи век вече са съществували различни лъжеучения и примеси. Някои са се придържали към учението на Валаам, други – на николаитите, а други пък са слушали жената Езавел, която се е представяла за пророчица и се е правила на учителка (Откр. 2:20).

Но ние можем съвсем точно да разбираме кое е правилното, защото Писанието ни предоставя чистото учение на апостолите. А освен това са ни показани и другите учения, въведени от хора без призвание. Все още важи призива „Всичко изпитвайте…” (1 Сол. 5:21). Много хора са си присвоили този призив като принцип, но за съжаление го използват по неправилен начин: те преценяват другите хора от становището на собственото си познание и от гледната точка на тяхното учение и практика, но не ги интересува факта, че пред Бога важи само едно единствено нещо, което е за всичко и за всеки, и това е цялостното свидетелство на Божието Слово.

Едновременно с църквата на живия Бог, която винаги вярва и действа така, както Христос я научил чрез Своите апостоли, през втори век са се появили много и най-различни течения. Тези учения са се отклонили от Словото, и са започнали да привличат в се по-голям брой слушатели. Разширили са тесния път и са съборили тясната врата. Всяка група се е стараела да привлече колкото се може повече членове, и това продължава до днес. Но за църквата на Исус Христос през всички векове важи следното обещание: ”Не бой се, малко стадо, защото вашият Отец благоволи да ви даде царството” (Лука 12:32). Онези, които принадлежат към това малко стадо слушат единствено гласа на добрия Пастир, Който е дал живота Си за Своите овце; те внимават в Неговото Слово. И през всички векове тази „еклесия” (избраната църква) е била онова малко избрано общество, което е следвало Пастира без да прави компромиси.

В следапостолския период като воини на вярата изпъкват Поликарп (умрял 155 г.), който е бил съвременник на Йоан, а също и Иреней (умрял 202 г.), ученик на Поликарп. Но при една по-внимателна преценка ще можем да установим, че това вече не е онази съвсем чиста вяра, която е била проповядвана от апостолите. Живият организъм постепенно е започнал да се превръща в човешка организация.

Развитието на църквата през третия век, до времето на Никейския събор през 325 г. сл. Хр., е много противоречиво. От пръв поглед се вижда как дегенериралото християнство е вземало все по-големи размери, докато е достигнало до признанието на император Константин, и по този начин се е превърнало в призната и уважавана сила в цялата Римска империя. Вярата е била превърната в нова философия. Ориенталската традиция, смесена с еленистичното мислене е лишила вярата от истинското ѝ съдържание. Появяват се и споровете за така наречената „христология”, които са предизвиквали много възмущения.

2 ГЛАВА

РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

И СЛЕДВАЩИТЕ ПЕРИОДИ ВЪВ ВРЕМЕТО

Има много и обширни описания на отделните епохи, последвали след ранното християнство. Затова ние няма да се спираме подробно на тях. Периодите във времето биха могли да се подредят приблизително така: периода на първата църква е до 100г. сл.Хр.; следапостолската епоха във втори век; развитието на църквата до събора в Никея (325 г. сл.Хр.); след това се появява държавната религиозна институция в Римската империя; период до Средновековието; Реформацията като ново начало; последвалите съживителни движения; следва увода към пълното евангелие и възвръщането на Църквата към нейното първоначално състояние – преди второто пришествие на Христос.

Различните църковно-исторически описания не ни предоставят единна картина. Много от писателите са изказвали само свои предположения, които по-късно са се превръщали в някакви легенди, които пък са били описани от други хора вече като истина. Освен това трябва да подчертаем, че католически ориентираната историография е различна от протестантски ориентираната. Нужен е по-подробен преглед на отделните периоди и на това как са се развивали нещата през онова време, за да може да се направи сравнение с ранното християнство. „Апостолското учение” сме го получили единствено от апостолите. Ръкописа, който е бил намерен през 1883 г. в един манастир, а по-късно съвсем своеволно и на основание само на предположения е бил датиран от периода между 80 г. и 120 г. сл. Хр. и наречен „Учението на дванадесетте апостоли”, или „Дидахе”. Този документ определено няма нищо общо с апостолите на Господа. Също и „Апостолския символ на вярата”, който е бил обсъждан и формулиран едва през 4 век на различните църковни събори, не може да бъде приписван на апостолите. И именно това е начина, по който са възниквали нежеланите фалшификати и деформации, които са били приемани като истина. Истинското учение се намира единствено в „Деяния на апостолите” и в писмата, които апостолите лично са написали, и които се намират в Новия завет. Апостолите са мъже, които са чули Словото лично от устата на Господа, и подчинявайки се на Неговата заповед, са го предавали на хората. По този начин чрез тях Новозаветната църква е получила чистото, неподправено Божие Слово, върху което е Божия печат.

Павел е бил призован по свръхестествен начин, бил е предопределен като избран инструмент, и е бил причислен към апостолите от самия Господ. Затова той е могъл да каже: „Защото аз от Господа приех това, което ви и предадох…” (1 Кор. 11:23). Павел е написал 100 глави с 2 325 стиха, а Петър е написал само 8 глави с 166 стиха. Павел е получил евангелието по същия начин, както пророците са получавали Словото – чрез откровение (Гал. 1:11-12). Затова той е могъл да каже онова, до мозъка на костите проникващо предупреждение: „Но ако и самите ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие, освен онова, което ви проповядваме, нека бъде проклет“ (Гал. 1:8). Всичко, което не съответства на евангелието на първите апостоли, е под проклятие. Ако се вгледаме внимателно във фактите през тази светлина, ние ще можем да установим, че се е появило и съществува едно наистина подправено християнство, което е под проклятие, и от което, за съжаление са изхождали всички критици при своите тълкувания.

Четирите евангелия дават свидетелството за Спасителя. В тях е описан Неговия живот и делата Му от раждането до смърта Му, въскресението и възнесението Му на небето. Синоптиците [авторите на евангелията, които пишат на една и съща тема по подобен начин – бел. на преводача] Матей, Марк и Лука ни предават една взаимнодопълваща се картина. А Йоан не се занимава нито с Витлеем, нито с родословия, а прави така наречения „висок полет” и още в първия стих ни показва кой е Христос. Четирите евангелия ни дават пълното описание на осъщественото спасение, което Бог в Христос е извършил на земята. Ние можем напълно да им се доверим, защото те са ни оставени от истинските свидетели, които лично са видели и чули всичко (2 Петр. 1:16-18; 1 Йоан. 1:1-3).

Като начало книгата „Деяния на апостолите” ни дава картината на свръхестественото раждане на Църквата чрез изливането на Святия Дух (2 гл.). Тук наистина става въпрос за събитие, идващо от небето. В първата си проповед изпълнения с Духа апостол Петър, с личното поверение от Бога, е съобщил на онези, които са повярвали, че за спасението е нужно покаяние, библейско водно кръщение (стих 38) и кръщение със Святия Дух, така, както са го приели първите 120 души: „Защото на вас е дадено обещанието и на децата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог ще призове при Себе Си” (стих 39). Единствено Бог е Този, Който спасява, и Той Сам чрез Святия Дух прибавя към църквата Си онези, които са повярвали (Деян. 2:47).

В първата църква всички хора лично са преживявали Бога. Повярвалите са били покръстени във вода, и по свръхестествен начин чрез Святия Дух са били покръстени като части от едно тяло (1 Кор. 12:13), което е получило даровете на Духа (1 Кор. 12:7-11) и плодовете на Духа (Гал. 5:22-23).

Както Бог в Христос е имал Тяло, което е било храм, в който Той е пребивавал и чрез който е действал, така и първата църква като общество от спасени хора са съставлявали Господното тяло (1 Кор. 12:12), чрез което Той като глава е продължил Своето служение (Кол. 1:18). Господ Исус е казал: „Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас” (Йоан 20:21).

Той е установил в Църквата апостоли, пророци, пастири, учители и евангелизатори, за да могат да бъдат изпълнени многобройните задачи (Ефес. 4:11).

В ранното християнство не е имало никакви сановници; имало само мъже, които са били достойни за това високо призвание, и чието служение е било под ръководството и инспирацията на Святия Дух. Първите християни не са познавали нито свещеничество, нито които да са чиновници. Тогава църквата се е състояла от спасени и новородени хора, и като цяло е била царско свещенство и свят народ (1 Петр. 2:9; Откр. 1:6).

Петте служения, за които споменахме, се отнасят до църквата като цяло, а не са ограничени в рамките на отделни локални църкви. За отделните църкви са се грижили презвитери, или старейшини. Онези, които са заемали ръководна позиция са се наричали епископи и условието е било те да бъдат женени (1 Тим. 3:1-7; Тит 1:5-8). Имало е и локални църкви с няколко епископи, т.е. с повече от един старейшина в църквата (Фил. 1:1). Това в съгласие с Яков 5:14, където е написано, че който е болен трябва да извика църковните презвитери. В Ерусалим Павел и Варнава са били приети от църквата, от апостолите и от презвитерите (Деян. 15:4). Такъв е бил установения божествен ред в църквата по времето на ранното християнство.

Във всяка локална църква са били поставяни дякони, които са изпълнявали конкретни задачи: и от тях също се изисквало да бъдат женени (1 Тим. 3:8-13), за да са в състояние да дават съвети на хората от църквата, като изхождат от собствения си семеен опит, и по този начин да могат да помагат при решаването на брачните и семейните проблеми. Длъжноста епископ, както се практикува днес, не е била известна в ранното християнство. Според 1Тим. 3:15 църквата на живия Бог е основана от Христос, Който е основата и стълба, т.е. носещия елемент – истината. Фалша и своеволните тълкувания нямат никакво място в нея. Църквата е Божието учреждение на земята, и чрез нея трябва да се осъществява Божията воля както на небето, така и на земята.

През първите дни след основаването на новозаветната Църква се е проповядвало единственно чистото Евангелие, библейското учение и практика така, както са го проповядвали и практикували апостолите. Първата църква е била организъм, който е бил просмукан от живота на Христос, и тя е била водена от Святия Дух; по-точно казано тя не е била никаква организирана деноминация.

По-късно Павел и останалите апостоли са започнали да се сблъскват с ученията на лъжеучителите. И още от тогава е започнало плуралистичното развитие на църквата, различните духовни течения са съществували едновременно едно до друго. Към едното от тях са принадлежали истинските вярващи, които са се ръководили единствено от Словото и от Евангелието, проповядвано от апостолите, изпратени от Бога. Това са били хора, които са живяли според Словото. Йоан го обяснява по следния начин: „Който познава Бога нас слуша; който не е от Бога, не ни слуша. По това разпознаваме духа на истината и духа на заблудата” (1 Йоан 4:6).

Останалите течения на вярата са били смесица от истина и човешки тълкувания, които са се превърнали в основа на появилите се по-късно учения. В Писанието представителите на тези учения са наречени „лъжебратя”, които са се вмъкнали да служат в църквата, без да са били призовани от Бога за служение. Павел казва: „Колкото за промъкналите се лъжебратя…” (Гал. 2:4). Тези мъже са проповядвали друг Исус, получили са друг дух и са проповядвали друго евангелие (2 Кор. 11:4). Апостол Петър също предупреждава вярващите да внимават за лъжеучителите, които тайно ще въвеждат гибелни учения (2 Петр. 2:1-3). А апостол Юда казва за такива учители следното: „Горко им, защото тръгнаха по пътя на Каин, от алчност изпаднаха в заблуда като Валаам и упорство като на Корей ги погуби” (Юда 1:11). Лъжебратята са подправяли истината и са въвеждали в заблуда колебаещите се. Така са се появявали различните духовни течения.

Йоан е виждал в тези отклонения началото на движението на антихриста. „Анти” означава „против”, и затова всичко, което не е в съгласие с Христос и Неговото Слово, е против Него, т.е. е антихристовско. Йоан е написал: „От нас излязоха, но не бяха от нас; защото ако бяха от нас, щяха да си останат с нас; но излязоха, за да стане ясно, че те всички не са от нас” (1 Йоан. 2:19). Павел ги нарича и свирепи вълци (Деян. 20:28-30). Но за истинските вярващи, които са могли да разпознаят истината, в Откр. 2:2 е казано следното: „и си изпитал онези, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги разкрил като лъжливи”. Как са успели онези хора безпогрешно да проучат и да разпознаят, че тези мъже само се представят за апостоли, без да са такива? Хората просто са внимавали в това дали се проповядва същото, което са проповядвали Петър и Павел. Проверката трябва да става винаги на основание на словото, което са проповядвали апостолите, а също и на тяхната практика; това е единствената валидна основа. И така, ние установяваме, че въпроса за това кое е истина и кое е заблуда, е възникнал още в самото начало.

Цитираните библейски стихове съвсем ясно описват отклоненията, които впоследствие са се оформили като фалшиви течения и са развивали паралелно с църквата на Исус Христос. Още преди края на първи век вече са съществували различни лъжеучения и примеси. Някои са се придържали към учението на Валаам, други – на николаитите, а други пък са слушали жената Езавел, която се е представяла за пророчица и се е правила на учителка (Откр. 2:20).

Но ние можем съвсем точно да разбираме кое е правилното, защото Писанието ни предоставя чистото учение на апостолите. А освен това са ни показани и другите учения, въведени от хора без призвание. Все още важи призива „Всичко изпитвайте…” (1 Сол. 5:21). Много хора са си присвоили този призив като принцип, но за съжаление го използват по неправилен начин: те преценяват другите хора от становището на собственото си познание и от гледната точка на тяхното учение и практика, но не ги интересува факта, че пред Бога важи само едно единствено нещо, което е за всичко и за всеки, и това е цялостното свидетелство на Божието Слово.

Едновременно с църквата на живия Бог, която винаги вярва и действа така, както Христос я научил чрез Своите апостоли, през втори век са се появили много и най-различни течения. Тези учения са се отклонили от Словото, и са започнали да привличат в се по-голям брой слушатели. Разширили са тесния път и са съборили тясната врата. Всяка група се е стараела да привлече колкото се може повече членове, и това продължава до днес. Но за църквата на Исус Христос през всички векове важи следното обещание: ”Не бой се, малко стадо, защото вашият Отец благоволи да ви даде царството” (Лука 12:32). Онези, които принадлежат към това малко стадо слушат единствено гласа на добрия Пастир, Който е дал живота Си за Своите овце; те внимават в Неговото Слово. И през всички векове тази „еклесия” (избраната църква) е била онова малко избрано общество, което е следвало Пастира без да прави компромиси.

В следапостолския период като воини на вярата изпъкват Поликарп (умрял 155 г.), който е бил съвременник на Йоан, а също и Иреней (умрял 202 г.), ученик на Поликарп. Но при една по-внимателна преценка ще можем да установим, че това вече не е онази съвсем чиста вяра, която е била проповядвана от апостолите. Живият организъм постепенно е започнал да се превръща в човешка организация.

Развитието на църквата през третия век, до времето на Никейския събор през 325 г. сл. Хр., е много противоречиво. От пръв поглед се вижда как дегенериралото християнство е вземало все по-големи размери, докато е достигнало до признанието на император Константин, и по този начин се е превърнало в призната и уважавана сила в цялата Римска империя. Вярата е била превърната в нова философия. Ориенталската традиция, смесена с еленистичното мислене е лишила вярата от истинското ѝ съдържание. Появяват се и споровете за така наречената „христология”, които са предизвиквали много възмущения.