3 ГЛАВА

ТРАГИЧНОТО ОТКЛОНЕНИЕ –

НАЧАЛО НА ИСТОРИЯТА НА УНИЩОЖЕНИЕТО

Докато евангелието се е намирало още на еврейска територия и църквите са се състояли предимно от евреи, не е имало никакви спорове относно Божеството. Обаче по-късно, в христологичните разбори се е вмъкнал римския и гръцкия начин на мислене по отношение на боговете и богините. Духовния пророчески поглед – че това, което в Стария завет е предобраз на случилото се в Новия завет – постепенно е избледнявал, независимо от това, че още Тертулиян е казвал, че "Стария и Новия завет са едно", и че „пророчествата са връзката между Стария и Новия завет” (Ф. Хаус. Бащите на християнството, стр. 30).

Християнството все повече е било поставяно на езическа основа посредством науката, наречена „христология” и постепенно е започнало да се отдалечава от иудейската си основа. Това е било в абсолютно противоречие с ерата на апостолите и следапостолския период. Стария завет е бил използван единственно във връзка с пасажи от Новия завет, като целта е била хората да бъдат настройвани против евреите. Във втори век слепите духовни водачи и римските императори са започнали да клонят към антиюдаизъм, т.е. расова умраза към евреите. [Неправилно е понятието „антисемитизъм” да се приема само по отношение на евреите, защото всички арабски народи също са семити – бел. от автора].

Римският император Константин, великия стратег, е използвал светското християнство, но не е искал да бъде в конфликт и с езичниците. В началото той е подкрепял както строителството на езическите храмове, така и строителството на църковните сгради. През 315 г. той е е издал закон, според който обръщането към юдаизма е било определено за тежко престъпление. Християнин, воден от някой евреин да се обърне към юдаизма, и евреина, който го е водил към това, са били осъждани на смърт. Неделята е била установена като ден за почивка чрез закон през 321 г. Но това все още не било всичко. Под смъртна заплаха Евреите са били принуждавани да „почитат” неделята и да се откажат от съботата. Всички тези наредби Констанин ги е издавал под ръководството и съветите на епископи, които по това време вече са били многоуважавани личности.

На вселенския събор на църквата в Никея през 325 г. сл. Хр. основни говорители са били Арий и Атанасий. Речите им са обширно описани в историята на църквата. Очевидно е, че Арий не е имал никакво познание за Христос. Но Атанасий е заявил, че „в Христос се е явил самият Бог. Бог ни е представил Себе Си и ни е спасил. В Него ние имаме самият Отец. …че в Исус самият Отец ни е спасил” (К.Д. Шмит. Основи на църковната история, стр. 98).

Това е момента, в който е стартирала римската религия. По времето на Никейския събор на църквата все още не е имало нито папа, нито кардинали, и не е съществувал никакъв римски епископ, който да е имал претенции за някакво специално признание. Но по този въпрос църковната история е доста зле датирана, манипулирана е, или направо е подправена. Никейския събор на църквата е бил свикан от самия император Константин, и той лично е взел патронажа над него. Целта му е била да обедини всички религиозни течения в една институция, която да бъде поставена в служба на държавата. Това се е осъществило: църквата и държавата са се обединили, и така се е появила "държавна църква".

В 380 г. сл. Хр. Теодосий Велики и Грациян слагат край на всеобщата религиозна свобода. „На втория, екуменичен събор (381 г.), епископите са одобрили издадения през февруари едикт от император Теодосий I, в който той призовава всички римски поданници да приемат християнската триединна вяра, както е била формулирана на Никейския събор през 325 г. Така вярата в триединството на Бога Отца, Сина и Святия Дух е била издигната в официален символ на вярата за всички християни, в признатата от държавата религия” (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 212). „Григорий от Ниса е бил една от централните фигури на втория Вселенски събор в Константинопол. Той защити Никейското кредо и решително формулира учението за триединството“ (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 214). „…от този момент всеки гражданин е задължен да стане правоверен християнин; езичниците и еретиците са били обявени за престъпници в държавата” (К. Д. Шмит. Основи на църковната история, стр. 83).

Всеки човек, на когото съвеста му не е позволявала да се подчини на тази диктатура и не е приел държавната религия, е бил считан за еретик. От този момент "държавната църква", която съвсем незаконно си присвоява названието „християнска”, започва да преследва библейската общност.

По времето на папа Лъв Велики (440-461 г. сл. Хр.) тази универсална религиозна институция е преживяла огромен разцвет. Повечето историци, които са се занимавали с църковната история, го сочат като първи папа. В своя списък на папите, който включва 264 папи, включително и папа Павел \/I, Хердер е поставил папата Лъв I като 45ти папа. Към първите 15, които започват от апостол Петър, той е поставил въпросителна. А по-голямата част от протестантските историци поставят въпросителна пред първите 44, и всички те са на мнение, че историята на папството е започнала с Лъв I. Самият Лъв I е бил принуден да се примири с факта, че на халкидонския събор на църквата (451 г. сл. Хр.) той е бил поставен нaравно с епископа от Константинопол. Но тогава все още не се е говорило за някаква иерархия, обаче тя вече е била подготвяна.

Институцията на държавната църква е била окончателно завършена по времето на император Юстиниян (527-565), който е включил духовенството в редовете на чиновниците. Пределно ясно е, че основател на тази универсална държавна църква не е Христос, а политическите и религиозните водачи, чийто интерес е бил създаването на една централизирана власт в Римската империя. В църковната история от четвърти и пети век ние не се срещаме само със спасителната история на църквата на Исус Христос и различните отклонили се от нея течения, и които до този момент са имали своето развитие, и които междувременно са се оформили като една голяма религия; но сме изправени и пред най-жестоката история на унищожение от страна на световната „езическо-християнска“ институция.

Епископите са били превърнати във висши чиновници, които са имали както религиозна, така и политическа власт. В началото всички са били с еднакви титли, тъй като са били считани за духовни отци. Когато Рим станал столица на западния свят, римските епископи систематично започнали да претендират на предимство, така че постепенно са започнали да им раздават различни почетни титли. Първата титла е била „понтифекс максимус”, т.е. най-висшия епископ, който е избиран до живот. Преди това тази титла е принадлежала на най-висшите езически жреци, а също и на императорите, притежавал я също и Константин. Но това, което е съпровождало по-нататъшното погрешно развитие на тази папска религиозна институция, а също и свързания с това стремеж към признание, уважение и позиция на власт, остава за нас неразбираемо. „По времето на Бонифаций VIII (1294-1303) вярата в папата става условие за спасение, тъй като всички хора по света са му подчинени. А папа Григорий VII (1073-1085) в своя "Dictatus papae“ ("Власта на папата“) казва: „Единственно римския понтифекс има правото да се нарича универсален” (Х. Хайнц. Между времето и вечноста, стр. 176).

Така се е появило едно религиозно псевдохристиянство, в което вече личното взаимоотношение с Христос загубва своята стойност, и в което на преден план е поставено членството в тази религиозна институция. Постепенно е бил отнеман авторитета на Христос и на Божието Слово, като е бил пренасян върху тази институция и нейните представители. Както Христос е глава на Своята Църква, така и папата става глава на тази универсална църква. Хората са били насилствено покръствани в нея и автоматично са ставали нейни членове, без да имат право на собствен избор. Така чрез тази небиблейска практика на кръщение и принудително членство е била положена основата на всенародната църква, а чрез въвеждането на църковния данък е била осигурена и нейната финансова база и власт.

Едновременно с бързоразвиващият се процес на „отдалечаване от Божието слово” съвсем естествено е станало и отделянето от еврейството, а по-късно и от еврейско-християнските църкви. Но това все още не е бил краят. Юстиний, който е бил епископ в Смирна (167 г. сл. Хр.) се е изказвал презрително за евреите. Той твърдял, че сега вече „Божия Израел” са християните, а евреите са предатели и отпаднали.

Мнението на апостол Павел обаче е било съвсем различно: „Защото в Христос Исус нито обрязването (евреите) е нещо, нито необрязването (народите), а новото създание. И на всички, които живеят по това правило, мир и милост да бъде на тях и на Божия Израел” (Гал. 6:15-16). Апостол Петър по този повод е написал следното: „Наистина виждам, че Бог не гледа на лице; но във всеки народ онзи, който се бои от Него и върши правото, Му е угоден” (Деян. 10:34-35).

Полемиката против евреите е започнала много рано и е ставала все по-агресивна. Епископ Игнатий от Антиохия (98-117 г. сл. Хр) също е разпространявал противоеврейското мислене. Това, което са писали и говорили църковните представители против евреите в първите векове, е станало причина още тогава повече от един милион евреи да бъдат определени като убийци на Христос и Бога, и да бъдат убивани по най-различен начин. Заповедта „Не убивай” не е била валидна за тези лъжехристияни.

Теологът Хризостом (354-407 г. сл. Хр.) [по-късно наречен „Златоуст“ - бел. от преводача], един от най-големите врагове на евреите, е написал: „трябва да избягваме да се срещаме с евреите, точно както с дявола, те не са по-добри от прасетата и козлите… Синагогата не е само театър, тя е публичен дом, гнездо на разбойници, скривалище на нечисти животни и обиталище на демони… Християните не би трябвало да търсят помощ от еврейските лекари, а по–добре да умрат… да се отвърнат от евреите като от чума и като от унищожителна епидемия за човешката раса” (К. Дешнер. История на християнските престъпления, том 1, стр. 134).

Кирил (умрял 444 г. сл. Хр.), патриарх на Александрия, още тогава е говорил за „окончателното решение” на еврейския въпрос, което достига връхната си точка през 20 век. Киприян, Тертулиян, Атанасий, Иероним, Григорий Нисийски, Амброзий, Августин, Юстиниян и много други – повече, или по-малко са допринасяли за усилването на ненависта спрямо евреите, която се е пренесла и върху цялото духовенство (католическия клер) през всички времена. Духовенството пък от своя страна се е погрижило тази насъскваща срещу евреите политика да се затвърди в съзнанието на хората. Евреите са били обвинявани за всичко; и затова е трябвало да бъдат унищожавани по всички възможни начини. Изпълнило се е това, което Чивешкият Син е предсказал на Своите последователи: „Ще ви отлъчат от синагогите; даже настава час, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че принася служба на Бога. И това ще направят, защото не са познали нито Отца, нито Мен. Но Аз ви казах тези неща, че когато дойде часът им, да помните, че съм ви ги казал” (Йоан 16:2-4).

Тези убийци са били убедени, че принасят служба на Бога и на църквата си поради това, че са пазели непокътнато учението си за триединството, което противоречи на монотеистичния юдаизъм. Преследвани са били също и християните, които са се чуствали свързани с Христос и не са могли да приемат система, изцапана с кръв. Дори и уважаваният реформатор Мартин Лутер не е могъл напълно да се освободи от омразата си към евреите, проникнала в тялото и кръвта му по времето, когато е бил католически монах. Четем: „Още и в последната си проповед на 15 февруари 1546 г. Лутер е казал, че лекарите евреи предписват лекарства, от които впоследствие човек умира” (Х. Гамм. Еврейството, стр. 64).

Тази омраза е нараствала все повече през вековете, и обвиненията срещу евреите са ставали все по-остри. За да бъде оправдана жестокоста, били са използвани дори и цитати от Писанието. Обаче е необходимо да поясним, че едно е когато Исус говори за невярващите евреи, но съвсем друго е, когато Той говори за вярващите евреи.

Имайки предвид това, което тази институция с упоритото преследване на целите си е причинила на евреите, на езичниците и на хора, които са вярвали по някакъв друг начин, тя би трябвало да си зададе въпроса: дали е допринасяла за спасението на хората, или е станала причинител на най-ужасяващо опустошение? Към всичко това се прибавят и войните, водени в неин интерес. Тя е преследвала, отчуждавала, убивала – и по този начин е станала собственик на една трета от цялата европейска територия през Средновековието. Тя си е присвоявала имоти на живи и на умрели. Царе и князе не са се осмелявали да ѝ се противопоставят, и са ставали нейни съучастници. „През 1286 г. Рудолф Хабсбургски е заявил, че евреите като хора и техните притежания принадлежат на неговата камара” (Х. Гамм. Еврейството, стр. 84).

Папата и епископите непрекъснато са проклинали евреите, и това е дало основата за жестоките преследвания на евреите от страна на римскокатолическата църква, а също и на всички друговерци. При Последния съд ще стане ясно дали за онези 6 милиона евреи, които са били убити в Европа по времето на така наречения „Трети райх”, ще отговарят само германците, или ще се иска сметка и от римскокатолическата църква. Почвата за католиците Хитлер, Химлер и Гьобелсовите йезуити е била подготвяна от много по-рано. Папата, както и прелъстителя Хитлер нееднократно са говорили за „провидението”.

Всеки, който е проявил интерес и е прочел за папите и техните деяния, е оставал потресен. Евреите и вярващите по друг начин са били считани за нищо. Йезуитския папа Лъв VIII (1878-1903) е заявил: „Да бъде проклет всеки, който казва, че Святия Дух не иска да умъртвяваме еретиците” (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 167). От кога Святия Дух убива? Според Светото Писание, Святия Дух оживотворява. Но тази институция е провъзгласявала за еретик всеки, който не е следвал направлението, която тя е давала, а духовенството ѝ си присвоявало правото да ликвидира такива хора. От тази гледна точка можем да разберем позицията, която е заел папата Пий XII по отношение на убийствата на евреите преди и по време на втората световна война. Еврейска синагога, която е била само на хвърлей място от Ватикана, е изгоряла, а папата не е казал дори и една дума. А в новопостроената синагога сегашния папа е позволил на поразените със слепота евреи да го прославят като Месия, когато в негова чест са пяли 150 псалом.

При първата си среща с Аврам, Господ му е дал това обещание: „Ще те направя голям народ; ще те благословя и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение. Ще благословя онези, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те проклина” (Бит. 12:2-3). Всеки, който твърди, че вярва в Бог и в Неговото Слово, е длъжен да помни тези думи. Еврейската строга изповед на вяра е „ЕДИН БОГ“. И именно това дразни епископите, които са дошли от езичеството. В началото те не са искали да имат нищо общо с евреите, а по-късно вече и с Бога на евреите. Така от еврейската дума „Машиях” („Месия”) е станало гръцкото „Христос” („Помазаник”); а от еврейското „Йешуа” станало гръцкото „Йесус”. Тази формулировка на Божеството според елинистическо мислене е била напълно чужда както на Бога, така и на израелския народ. Освен това в Новия завет няма и намек за някаква вражда спрямо евреите, както се опитват да твърдят някои историци. Очевидно те не са забелязали това, което Господ е казал: „…спасението е от юдеите” (Йоан 4:22).

Още пророците в Стария завет са пророкували, че в спасението ще бъдат включени и другите народи. „Аз, Господ, те призовах в правда и като хвана ръката ти, ще те пазя и ще те поставя за завет на народа, за светлина на народите” (Ис. 42:6). „…ще те дам още за светлина на народите, за да бъдеш Мое спасение до земния край“ (Ис. 49:6б).

Господ е започнал с евреите, като е казал: ”…по-добре идете при изгубените овце от Израелевия дом” (Мат. 10:6). Петър е първият апостол, който лично е присъствал при спасението на римския стотник Корнелиус и целия негов дом (Деян. 10). Господ е казал на Павел: „Тръгвай, защото ще те пратя далеч между езичниците” (Деян. 22:21). Съвсем ясна е и мисийната заповед към апостолите: „Идете и научете всички народи…” (Мат. 28:19). Църквата на живия Бог е съставена от хора от всички народи, езици и нации.

Световната Римска империя е била навсякъде, и затова римската държавна църква е могла да използва всички средства, за да постига целите си. Всъщност при тях не е ставало въпрос за „похристиянчване”, а само за „покатоличване”. Слушайки проповядването на Евангелието хората на са били водени към вяра в Христос, а просто са били принуждавани да приемат католическата държавна религия. По времето на хилядолетната неограничена власт на римскокатолическата църква земята се е напоила с кръв. Броя на мъчениците не може да се каже с точност, но се предполага, че са били около 68 милиона. Към всички хора, които са вярвали по друг начин, са се отнасяли като към животни за лов. Борбата срещу Реформациятае била кървава, като са били използвани всички възможни средства. Така че тази институция не е имала нищо общо с Евангелието като спасителна вест. Точно обратното – чрез съюза на светската и религиозната власт се е вършило зло. Всички са чували за испанската инквизиция, за процесите с магьосници и за преследванията на всички вярващи друговерци по друг начин из цяла Европа. През вартоломеевата нощ (23-24 август 1572г.), по време на така наречената „кървава сватба” само в Париж са били убити 3 000, а в цяла Франция повече от 20 000 хугеноти. „Папа Григорий XIII е отпразнувал убийствата на френските протестанти с отслужена литургия "Te deum" [християнски химн „В името на Бог“ - бел. на преводача] (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 437).

Римскокатолическата църква е направила такива промени в учението, че от първоначалната оригинална вяра не е останало нищо, забранила е и четенето на Библията. Наистина потресаващ е факта, че евреи и библейски вярващи християни са били изгаряни на клада заедно с Библиите им. Какъв е бил този страх от Библията?

3 ГЛАВА

ТРАГИЧНОТО ОТКЛОНЕНИЕ –

НАЧАЛО НА ИСТОРИЯТА НА УНИЩОЖЕНИЕТО

Докато евангелието се е намирало още на еврейска територия и църквите са се състояли предимно от евреи, не е имало никакви спорове относно Божеството. Обаче по-късно, в христологичните разбори се е вмъкнал римския и гръцкия начин на мислене по отношение на боговете и богините. Духовния пророчески поглед – че това, което в Стария завет е предобраз на случилото се в Новия завет – постепенно е избледнявал, независимо от това, че още Тертулиян е казвал, че "Стария и Новия завет са едно", и че „пророчествата са връзката между Стария и Новия завет” (Ф. Хаус. Бащите на християнството, стр. 30).

Християнството все повече е било поставяно на езическа основа посредством науката, наречена „христология” и постепенно е започнало да се отдалечава от иудейската си основа. Това е било в абсолютно противоречие с ерата на апостолите и следапостолския период. Стария завет е бил използван единственно във връзка с пасажи от Новия завет, като целта е била хората да бъдат настройвани против евреите. Във втори век слепите духовни водачи и римските императори са започнали да клонят към антиюдаизъм, т.е. расова умраза към евреите. [Неправилно е понятието „антисемитизъм” да се приема само по отношение на евреите, защото всички арабски народи също са семити – бел. от автора].

Римският император Константин, великия стратег, е използвал светското християнство, но не е искал да бъде в конфликт и с езичниците. В началото той е подкрепял както строителството на езическите храмове, така и строителството на църковните сгради. През 315 г. той е е издал закон, според който обръщането към юдаизма е било определено за тежко престъпление. Християнин, воден от някой евреин да се обърне към юдаизма, и евреина, който го е водил към това, са били осъждани на смърт. Неделята е била установена като ден за почивка чрез закон през 321 г. Но това все още не било всичко. Под смъртна заплаха Евреите са били принуждавани да „почитат” неделята и да се откажат от съботата. Всички тези наредби Констанин ги е издавал под ръководството и съветите на епископи, които по това време вече са били многоуважавани личности.

На вселенския събор на църквата в Никея през 325 г. сл. Хр. основни говорители са били Арий и Атанасий. Речите им са обширно описани в историята на църквата. Очевидно е, че Арий не е имал никакво познание за Христос. Но Атанасий е заявил, че „в Христос се е явил самият Бог. Бог ни е представил Себе Си и ни е спасил. В Него ние имаме самият Отец. …че в Исус самият Отец ни е спасил” (К.Д. Шмит. Основи на църковната история, стр. 98).

Това е момента, в който е стартирала римската религия. По времето на Никейския събор на църквата все още не е имало нито папа, нито кардинали, и не е съществувал никакъв римски епископ, който да е имал претенции за някакво специално признание. Но по този въпрос църковната история е доста зле датирана, манипулирана е, или направо е подправена. Никейския събор на църквата е бил свикан от самия император Константин, и той лично е взел патронажа над него. Целта му е била да обедини всички религиозни течения в една институция, която да бъде поставена в служба на държавата. Това се е осъществило: църквата и държавата са се обединили, и така се е появила "държавна църква".

В 380 г. сл. Хр. Теодосий Велики и Грациян слагат край на всеобщата религиозна свобода. „На втория, екуменичен събор (381 г.), епископите са одобрили издадения през февруари едикт от император Теодосий I, в който той призовава всички римски поданници да приемат християнската триединна вяра, както е била формулирана на Никейския събор през 325 г. Така вярата в триединството на Бога Отца, Сина и Святия Дух е била издигната в официален символ на вярата за всички християни, в признатата от държавата религия” (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 212). „Григорий от Ниса е бил една от централните фигури на втория Вселенски събор в Константинопол. Той защити Никейското кредо и решително формулира учението за триединството“ (Б. Харенберг. Хроника на човечеството, стр. 214). „…от този момент всеки гражданин е задължен да стане правоверен християнин; езичниците и еретиците са били обявени за престъпници в държавата” (К. Д. Шмит. Основи на църковната история, стр. 83).

Всеки човек, на когото съвеста му не е позволявала да се подчини на тази диктатура и не е приел държавната религия, е бил считан за еретик. От този момент "държавната църква", която съвсем незаконно си присвоява названието „християнска”, започва да преследва библейската общност.

По времето на папа Лъв Велики (440-461 г. сл. Хр.) тази универсална религиозна институция е преживяла огромен разцвет. Повечето историци, които са се занимавали с църковната история, го сочат като първи папа. В своя списък на папите, който включва 264 папи, включително и папа Павел \/I, Хердер е поставил папата Лъв I като 45ти папа. Към първите 15, които започват от апостол Петър, той е поставил въпросителна. А по-голямата част от протестантските историци поставят въпросителна пред първите 44, и всички те са на мнение, че историята на папството е започнала с Лъв I. Самият Лъв I е бил принуден да се примири с факта, че на халкидонския събор на църквата (451 г. сл. Хр.) той е бил поставен нaравно с епископа от Константинопол. Но тогава все още не се е говорило за някаква иерархия, обаче тя вече е била подготвяна.

Институцията на държавната църква е била окончателно завършена по времето на император Юстиниян (527-565), който е включил духовенството в редовете на чиновниците. Пределно ясно е, че основател на тази универсална държавна църква не е Христос, а политическите и религиозните водачи, чийто интерес е бил създаването на една централизирана власт в Римската империя. В църковната история от четвърти и пети век ние не се срещаме само със спасителната история на църквата на Исус Христос и различните отклонили се от нея течения, и които до този момент са имали своето развитие, и които междувременно са се оформили като една голяма религия; но сме изправени и пред най-жестоката история на унищожение от страна на световната „езическо-християнска“ институция.

Епископите са били превърнати във висши чиновници, които са имали както религиозна, така и политическа власт. В началото всички са били с еднакви титли, тъй като са били считани за духовни отци. Когато Рим станал столица на западния свят, римските епископи систематично започнали да претендират на предимство, така че постепенно са започнали да им раздават различни почетни титли. Първата титла е била „понтифекс максимус”, т.е. най-висшия епископ, който е избиран до живот. Преди това тази титла е принадлежала на най-висшите езически жреци, а също и на императорите, притежавал я също и Константин. Но това, което е съпровождало по-нататъшното погрешно развитие на тази папска религиозна институция, а също и свързания с това стремеж към признание, уважение и позиция на власт, остава за нас неразбираемо. „По времето на Бонифаций VIII (1294-1303) вярата в папата става условие за спасение, тъй като всички хора по света са му подчинени. А папа Григорий VII (1073-1085) в своя "Dictatus papae“ ("Власта на папата“) казва: „Единственно римския понтифекс има правото да се нарича универсален” (Х. Хайнц. Между времето и вечноста, стр. 176).

Така се е появило едно религиозно псевдохристиянство, в което вече личното взаимоотношение с Христос загубва своята стойност, и в което на преден план е поставено членството в тази религиозна институция. Постепенно е бил отнеман авторитета на Христос и на Божието Слово, като е бил пренасян върху тази институция и нейните представители. Както Христос е глава на Своята Църква, така и папата става глава на тази универсална църква. Хората са били насилствено покръствани в нея и автоматично са ставали нейни членове, без да имат право на собствен избор. Така чрез тази небиблейска практика на кръщение и принудително членство е била положена основата на всенародната църква, а чрез въвеждането на църковния данък е била осигурена и нейната финансова база и власт.

Едновременно с бързоразвиващият се процес на „отдалечаване от Божието слово” съвсем естествено е станало и отделянето от еврейството, а по-късно и от еврейско-християнските църкви. Но това все още не е бил краят. Юстиний, който е бил епископ в Смирна (167 г. сл. Хр.) се е изказвал презрително за евреите. Той твърдял, че сега вече „Божия Израел” са християните, а евреите са предатели и отпаднали.

Мнението на апостол Павел обаче е било съвсем различно: „Защото в Христос Исус нито обрязването (евреите) е нещо, нито необрязването (народите), а новото създание. И на всички, които живеят по това правило, мир и милост да бъде на тях и на Божия Израел” (Гал. 6:15-16). Апостол Петър по този повод е написал следното: „Наистина виждам, че Бог не гледа на лице; но във всеки народ онзи, който се бои от Него и върши правото, Му е угоден” (Деян. 10:34-35).

Полемиката против евреите е започнала много рано и е ставала все по-агресивна. Епископ Игнатий от Антиохия (98-117 г. сл. Хр) също е разпространявал противоеврейското мислене. Това, което са писали и говорили църковните представители против евреите в първите векове, е станало причина още тогава повече от един милион евреи да бъдат определени като убийци на Христос и Бога, и да бъдат убивани по най-различен начин. Заповедта „Не убивай” не е била валидна за тези лъжехристияни.

Теологът Хризостом (354-407 г. сл. Хр.) [по-късно наречен „Златоуст“ - бел. от преводача], един от най-големите врагове на евреите, е написал: „трябва да избягваме да се срещаме с евреите, точно както с дявола, те не са по-добри от прасетата и козлите… Синагогата не е само театър, тя е публичен дом, гнездо на разбойници, скривалище на нечисти животни и обиталище на демони… Християните не би трябвало да търсят помощ от еврейските лекари, а по–добре да умрат… да се отвърнат от евреите като от чума и като от унищожителна епидемия за човешката раса” (К. Дешнер. История на християнските престъпления, том 1, стр. 134).

Кирил (умрял 444 г. сл. Хр.), патриарх на Александрия, още тогава е говорил за „окончателното решение” на еврейския въпрос, което достига връхната си точка през 20 век. Киприян, Тертулиян, Атанасий, Иероним, Григорий Нисийски, Амброзий, Августин, Юстиниян и много други – повече, или по-малко са допринасяли за усилването на ненависта спрямо евреите, която се е пренесла и върху цялото духовенство (католическия клер) през всички времена. Духовенството пък от своя страна се е погрижило тази насъскваща срещу евреите политика да се затвърди в съзнанието на хората. Евреите са били обвинявани за всичко; и затова е трябвало да бъдат унищожавани по всички възможни начини. Изпълнило се е това, което Чивешкият Син е предсказал на Своите последователи: „Ще ви отлъчат от синагогите; даже настава час, когато всеки, който ви убие, ще мисли, че принася служба на Бога. И това ще направят, защото не са познали нито Отца, нито Мен. Но Аз ви казах тези неща, че когато дойде часът им, да помните, че съм ви ги казал” (Йоан 16:2-4).

Тези убийци са били убедени, че принасят служба на Бога и на църквата си поради това, че са пазели непокътнато учението си за триединството, което противоречи на монотеистичния юдаизъм. Преследвани са били също и християните, които са се чуствали свързани с Христос и не са могли да приемат система, изцапана с кръв. Дори и уважаваният реформатор Мартин Лутер не е могъл напълно да се освободи от омразата си към евреите, проникнала в тялото и кръвта му по времето, когато е бил католически монах. Четем: „Още и в последната си проповед на 15 февруари 1546 г. Лутер е казал, че лекарите евреи предписват лекарства, от които впоследствие човек умира” (Х. Гамм. Еврейството, стр. 64).

Тази омраза е нараствала все повече през вековете, и обвиненията срещу евреите са ставали все по-остри. За да бъде оправдана жестокоста, били са използвани дори и цитати от Писанието. Обаче е необходимо да поясним, че едно е когато Исус говори за невярващите евреи, но съвсем друго е, когато Той говори за вярващите евреи.

Имайки предвид това, което тази институция с упоритото преследване на целите си е причинила на евреите, на езичниците и на хора, които са вярвали по някакъв друг начин, тя би трябвало да си зададе въпроса: дали е допринасяла за спасението на хората, или е станала причинител на най-ужасяващо опустошение? Към всичко това се прибавят и войните, водени в неин интерес. Тя е преследвала, отчуждавала, убивала – и по този начин е станала собственик на една трета от цялата европейска територия през Средновековието. Тя си е присвоявала имоти на живи и на умрели. Царе и князе не са се осмелявали да ѝ се противопоставят, и са ставали нейни съучастници. „През 1286 г. Рудолф Хабсбургски е заявил, че евреите като хора и техните притежания принадлежат на неговата камара” (Х. Гамм. Еврейството, стр. 84).

Папата и епископите непрекъснато са проклинали евреите, и това е дало основата за жестоките преследвания на евреите от страна на римскокатолическата църква, а също и на всички друговерци. При Последния съд ще стане ясно дали за онези 6 милиона евреи, които са били убити в Европа по времето на така наречения „Трети райх”, ще отговарят само германците, или ще се иска сметка и от римскокатолическата църква. Почвата за католиците Хитлер, Химлер и Гьобелсовите йезуити е била подготвяна от много по-рано. Папата, както и прелъстителя Хитлер нееднократно са говорили за „провидението”.

Всеки, който е проявил интерес и е прочел за папите и техните деяния, е оставал потресен. Евреите и вярващите по друг начин са били считани за нищо. Йезуитския папа Лъв VIII (1878-1903) е заявил: „Да бъде проклет всеки, който казва, че Святия Дух не иска да умъртвяваме еретиците” (Е. Парис. Тайната история на йезуитите, стр. 167). От кога Святия Дух убива? Според Светото Писание, Святия Дух оживотворява. Но тази институция е провъзгласявала за еретик всеки, който не е следвал направлението, която тя е давала, а духовенството ѝ си присвоявало правото да ликвидира такива хора. От тази гледна точка можем да разберем позицията, която е заел папата Пий XII по отношение на убийствата на евреите преди и по време на втората световна война. Еврейска синагога, която е била само на хвърлей място от Ватикана, е изгоряла, а папата не е казал дори и една дума. А в новопостроената синагога сегашния папа е позволил на поразените със слепота евреи да го прославят като Месия, когато в негова чест са пяли 150 псалом.

При първата си среща с Аврам, Господ му е дал това обещание: „Ще те направя голям народ; ще те благословя и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение. Ще благословя онези, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те проклина” (Бит. 12:2-3). Всеки, който твърди, че вярва в Бог и в Неговото Слово, е длъжен да помни тези думи. Еврейската строга изповед на вяра е „ЕДИН БОГ“. И именно това дразни епископите, които са дошли от езичеството. В началото те не са искали да имат нищо общо с евреите, а по-късно вече и с Бога на евреите. Така от еврейската дума „Машиях” („Месия”) е станало гръцкото „Христос” („Помазаник”); а от еврейското „Йешуа” станало гръцкото „Йесус”. Тази формулировка на Божеството според елинистическо мислене е била напълно чужда както на Бога, така и на израелския народ. Освен това в Новия завет няма и намек за някаква вражда спрямо евреите, както се опитват да твърдят някои историци. Очевидно те не са забелязали това, което Господ е казал: „…спасението е от юдеите” (Йоан 4:22).

Още пророците в Стария завет са пророкували, че в спасението ще бъдат включени и другите народи. „Аз, Господ, те призовах в правда и като хвана ръката ти, ще те пазя и ще те поставя за завет на народа, за светлина на народите” (Ис. 42:6). „…ще те дам още за светлина на народите, за да бъдеш Мое спасение до земния край“ (Ис. 49:6б).

Господ е започнал с евреите, като е казал: ”…по-добре идете при изгубените овце от Израелевия дом” (Мат. 10:6). Петър е първият апостол, който лично е присъствал при спасението на римския стотник Корнелиус и целия негов дом (Деян. 10). Господ е казал на Павел: „Тръгвай, защото ще те пратя далеч между езичниците” (Деян. 22:21). Съвсем ясна е и мисийната заповед към апостолите: „Идете и научете всички народи…” (Мат. 28:19). Църквата на живия Бог е съставена от хора от всички народи, езици и нации.

Световната Римска империя е била навсякъде, и затова римската държавна църква е могла да използва всички средства, за да постига целите си. Всъщност при тях не е ставало въпрос за „похристиянчване”, а само за „покатоличване”. Слушайки проповядването на Евангелието хората на са били водени към вяра в Христос, а просто са били принуждавани да приемат католическата държавна религия. По времето на хилядолетната неограничена власт на римскокатолическата църква земята се е напоила с кръв. Броя на мъчениците не може да се каже с точност, но се предполага, че са били около 68 милиона. Към всички хора, които са вярвали по друг начин, са се отнасяли като към животни за лов. Борбата срещу Реформацията е била кървава, като са били използвани всички възможни средства. Така че тази институция не е имала нищо общо с Евангелието като спасителна вест. Точно обратното – чрез съюза на светската и религиозната власт се е вършило зло. Всички са чували за испанската инквизиция, за процесите с магьосници и за преследванията на всички вярващи друговерци по друг начин из цяла Европа. През вартоломеевата нощ (23-24 август 1572г.), по време на така наречената „кървава сватба” само в Париж са били убити 3 000, а в цяла Франция повече от 20 000 хугеноти. „Папа Григорий XIII е отпразнувал убийствата на френските протестанти с отслужена литургия "Te deum" християнски химн „В името на Бог“ - бел. на преводача.

Римскокатолическата църква е направила такива промени в учението, че от първоначалната оригинална вяра не е останало нищо, забранила е и четенето на Библията. Наистина потресаващ е факта, че евреи и библейски вярващи християни са били изгаряни на клада заедно с Библиите им. Какъв е бил този страх от Библията?