4 ГЛАВА

НЕСЪСТОЯТЕЛНИТЕ ПРЕТЕНЦИИ НА ПАПАТА

Както вече обяснихме, римскокатолическата църква не е възникнала преди 2000 години, а преди 1600 години. Затова не е изненадващ факта, че нито учението, нито практиката ѝ имат нещо общо с първата църква. Доктриналните понятията като „кръщение”, Господна вечеря”, „покаяние” и т.н. са останали, но значението им е било променено, а провеждането им на практика е съвсем различно от това на първоначалното християнство.

Никъде в Светото Писание не се споменава за някакъв папа, или за „наследник на Петър”, нито за „заместник на Христос”, или за „апостолско наследство”. И за да оправдаят напълно произволните си претенции, бил е поставен акцент върху отделни места от Библията. Например като начало думите на Исус в Мат. 16:18: „Ти си Петър (петрос) и на тази скала (петра) ще съградя Моята църква и портите на ада няма да я надвият”. Тук Господ не казва: „На теб ще съградя…”, а е казал „на тази скала…” Думата „петрос” значи „камък”; а Църквата е трябвало да бъде съградена върху скала (петра).

Ако някой желае, може да прочете в гръцкия текст на Новия завет местата, където се говори за скала (петра). Абсолютна безмислица е твърдението, че Господ на Небесата би съграждал църквата Си върху човек, пък било то и най-големия пророк, или апостол. Петър е бил един камък (петрос), който може да бъде преместван; той не е бил неподвижна скала (петра). Само пет стиха след онова място Господ се обръща към Петър с думи: „Махни се от Мен, сатана; ти си Ми съблазън; защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките” (Мат. 16:23).

Петър е получил откровението кой е Христос, и Църквата се съгражда именно върху това откровение за Исус Христос. Преди да четем стих 18, трябва да прочетем стих 17: „Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Моят Отец, Който е на небесата”. От контекста разбираме, че Петър е получил откровението за Исус Христос от небето: „Симон Петър отговори: Ти Си Христос, Син на живия Бог” (стих 16). Преди това Господ е попитал: „А вие какво казвате? Кой Съм Аз?” (стих 15). Отговора на този въпрос е дошъл чрез Божието откровение; и именно върху това откровение за Исус Христос е основана Църквата.

Стих 19 на същата глава „Ще ти дам ключовете на небесното царство…” също е бил изтълкуван манипулативно. Тук в стиха става въпрос за ключовете на Небесното царство. Йоан Кръстител е проповядвал: „Покайте се, понеже наближи небесното царство” (Мат. 3:2). И за нашият Господ четем: „Оттогава Исус започна да проповядва, като казваше: Покайте се, защото наближи небесното царство” (Мат. 4:17). Същото ни е показано и в Лука 16:16: „Законът и пророците бяха до Йоан; оттогава Божието царство се благовества…”

В деня на Петдесятница първите хора са проникнали в Божието царство и са получили предимство пред Йоан Кръстител, който само го е проповядвал. „Истина ви казвам: Между родените от жена не се е издигнал по-голям от Йоан Кръстител; обаче най-малкият в небесното царство е по-голям от него. А от дните на Йоан Кръстител до сега небесното царство насила се взема, и които се насилят, го грабват” (Мат. 11:11-12).

Петър е бил упълномощен и е използвал правилно ключовете на Небесното царство. Още в началото на новозаветната Църква той е дал наредби, които са валидни и до днес.

Символа на ключа е лесно разбираем. Който има ключ от някоя къща, може да влезе вътре в нея. Който има ключ от кола, може да я кара. Който притежава ключовете от Небесното царство, има достъп до царството на Бога и отваря неща, които до тогава са били затворени, и разкрива скритото. По времето на Новозаветната църква всичко е било твърдо установено чрез силата на Божието призвание, и не подлежи на промяна. Господ Исус строго е смъмрил тогавашните духовни водачи, казвайки: „Горко на вас, законници! Защото отнехте ключа на знанието; сами вие не влязохте и на влизащите попречихте” (Лука 11:52). Много е вероятно и днес да се намираме в същата ситуация.

Това, което Исус е казал на Петър: „..и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата” (Мат.16:19), също е разбрано погрешно и се използва по неправилен начин.

При основаването на Църквата всичко, което апостол Петър е казал и е установил като правило относно покаянието, водното кръщение и кръщението със Святия Дух, е било под прякото водителство на Святия Дух. Затова то е валидно завинаги както на небето, така и на земята. Това е значението на ключовете.

Това Божие пълномощно не се е отнасяло само за Петър, който е проповядвал в часа на раждането на Новозаветната църква, но впоследствие е било пренесено и върху цялата църква. Това се разбира ясно от текста в Мат. 18:18, където намираме същите думи, само че в множествено число: „Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата”.

И така, ние виждаме как това пълномощно, което е получил онзи мъж на първия час, за да бъдат установени ученията в църквата, е било предадено и на самата църква, за да проповядва и тя същото учение. Същото пълномощно се отнася и до всеки един вярващ. Когато по онова време някой не се е вслушвал в поучението на църквата, което е било основано върху Словото, бил е считан за невярващ. Така че това Божие пълномощно не се отнася само за един единствен човек, но важи и за цялата Църква. Разбира се, то не бива да се използва своеволно, а трябва да бъде в съгласие с Божието Слово. Само тогава ще може да се изпълни онова, което е написано в следващия стих: „Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Моя Отец, Който е на небесата” (Мат. 18:19).

Трябва да бъде обяснено и още едно място – Йоан 20:21-23. Там Господ казва на апостолите: „Мир вам! Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас. И като каза това, духна върху тях и им каза: Приемете Святия Дух. На които простите греховете, простени са им; на които задържите, задържани са”.

Това място в Писанието е разбрано съвсем погрешно от римската църква и тълкуването му е напълно небиблейско. Няма човек, на когото да му бъде дадено да да прощава грехове. Това може да го направи единствено Бог. Но когато се проповядва Евангелието, хората получават вяра в Христос и в извършеното изкупително дело на кръста, и така те могат да приемат с вяра, че Бог им е простил греховете. Абсолютно сигурно е, че съществува човек, който би могъл да прости собствените си грехове, или греховете на другите хора, защото Писанието на много места съвсем ясно казва: „…че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и прощение на греховете между всички народи…” (Лука 24:47). „И вас, които бяхте мъртви чрез прегрешенията си и необрязаното си плътско естество, вас съживи с Него, като прости всичките ви престъпления” (Кол. 2:13).

Тогава какво е значението на следващата мисъл, изказана в множествено число: „На които простите греховете, простени са им…“? За кого се е отнасяло това и в каква връзка е било казано? Казано е на апостолите след възкресението на нашия Господ, и е било свързано с поверението, което са получили. Тук става въпрос за грях, който е бил извършен спрямо упълномощения служител на Евангелието. Когато нашият Господ е изпълнявал служението Си на земята, много хора са съгрешавали, като са го отъждествявали с Велзевул. Но Той е казал: „Затова ви казвам: Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости. И ако някой каже хула против Човешкия Син, ще му се прости; но ако някой каже дума противСвятия Дух, няма да му се прости – нито в този свят, нито в бъдещия” (Мат. 12:31-32). Така че това се отнася за мъжете, които от момента на изливането на Святия Дух в деня на Петдесятница, и до наши дни са упълномощени за служение в силата на Божественото призвание.

Ако някой човек обижда Божия служител, преследва го, или го убива с камъни, служителят може да му прости този грях. Самият Исус ни е дал пример, като е казал: „Отче, прости им, те не знаят какво правят” (Лука 23:34). Когато са убивали Стефан с камъни, той се е молил: „Господи Исусе, приеми духа ми.Господи, не им зачитай този грях!” (Деян. 7:58-60). Обаче ако някой богохулства срещу действието на Духа, или срещу даровете на Духа, които се проявяват чрез Божия служител, тогава този грях остава непростен. Божият мъж може да прости само тогава, когато нападките се отнасят до самия него. Това е обяснено и в молитвата „Отче наш”: „Прости ни греховете, както ние прощаваме на нашите длъжници” (Мат. 6:12). „И когато се изправите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и вашият Отец, Който е на небесата, вашите прегрешения” (Марк 11:25). Дори ако някой се провини против брата си и седемдесет пъти по седем, ние трябва да си прощаваме взаимно (Мат. 18:21-35).

Така че ако някой обижда Божия служител, може да му се прости. Обаче ако чрез този служител действа Святия Дух, а някой богохулства срещу това действие, бунта вече не се отнася до човека, когото Бог е използвал, а е насочен пряко към Святия Дух. По този начин човека, който е богохулствал, е виновен пред Бога, извършил е грях срещу Святия Дух, и този грях не може да бъде простен. Той остава непростен – това е „грях за смърт”, т.е. вечно отделяне от Бога. Но иначе всеки човек е грешен пред Бога и прощението на греховете си може да го получи единствено от Него. „…който прощава всичките ти беззакония” (Пс. 103:3). „Блажени онези, чиито беззакония са простени, чиито грехове са покрити” (Римл. 4:7).

Ще обобщим: практиката на римскокатолическата църква е небиблейска. От самото раждане и до смърта на хората, в нея се благоречи и се прощават грехове. Обаче след като даден човек умре, най-тържествено се съобщава на близките му, че независимо от всички святости, дори и последното помазание, този човек в момента се намира в чистилището. Едва там той ще бъде очистен от всичките си грехове, които на практика са му били прощавани през целия му живот! Какъв парадокс! Между другото: чистилището, както и останалите им учения и догми са само една измислица.

Швейцарския реформатор Х. Цвингли е казал по този повод следното: „И тъй като чистилището – така се казва онова измислено огнено наказание – не може да бъде доказано чрез Библията, как е възможно да сме толкова глупави да вярваме на такива мъгливи и подозрителни глупости? Та нали ни е известно, че същите онези личности, които защитават чистилището и ни учат как да го гасим, сами се предлагат като пожарогасители. Те казват: "трябва да платиш; огъня ще изгасне най-бързо след като този, на когото е платено, отслужи литургия, помоли се и изпее псалми". Затова те отслужват литургии, пеят псалми и си протягат ръцете за пари” (Х. Цвингли. Основни учения : Теология. 2-ра част, стр. 193-194).

След основаването си тази универсална църква е въвела и е обявила за догми много неща, които нямат абсолютно нищо общо с християнството като такова. На първите християни не им е било известно нищо за палене на свещички, за тамяна, или светена вода. Същото се отнася и за канонизирането и беатификацията, т.е. обявяването на умрели католици за светии (блажени), чрез така нареченото благоречение, като впоследствие започват и да им се покланят. У първите християни не е имало ежедневно отслужвана литургия с жертвоприношение, нито са се покланяли на Божията майка, нито е имало манастири. Пред мен има списък на различни заявления и декларации, които ще разгледаме по-късно, включително и тази за безпогрешноста на папата, издадена през 1870 г., и която е била приета, въпреки силната опозиция в техните собствени редове (в Германия 79 теолози са били „против“, а само 25 - „за“), а също и догмата от 1950 г., че Мария се възнесла на небето с тяло и душа.

Всички тези неща са лишени от каквато и да било библейска основа, защото в Библията е написано: „И никой не се е възкачил на небето, освен Този, Който е слязъл от небето, т.е. Човешкият Син, Който е на небето” (Йоан 3:13).

Тържественото изявление на папа Пий XII трябва да бъде определено като антихристовско, защото е в абсолютно противоречие със заповедите на Исус Христос. На Ефеския църковен събор в 431 г. сл. Хр. Мария е била обявена за „Родителка на Бога”. По-късно са започнали да я титулуват като „Божия майка”, „небесната царица”, „посредничка”, „помощница”, „ходатай”, „майка на всички милости”, „майка на църквата”, а също и „унищожителка на змията” (тази, която е смачкала змията). Повечето от тези „титли” са били пренесени от Исус върху Мария, и са антихристовски. Той е Царят, Той е Посредникът, Той е Ходатаят. Той е смачкал главата на змията. Ако всички тези неща ги е свършила Мария, тогава какво е направил Исус, и в такъв случай кой е Той?

Реформатора Мартин Лутер е изказал много сполучливо мнението си за църковните съборите и за взиманите там решения, за декларациите им, както и за изявленията на папата. Думите, които е казал Лутер на 18 април 1521 г. в съвета във Вормс, са влезли в историята. „Тъй като не вярвам нито на папата, нито на съборите, защото е известно, че те нееднократно са се заблуждавали и са си противоречили, затова ако не бъда преубеден посредством свидетелствата на Писанията, или посредством ясни доводи на разума, то аз ще остана в подчинение на цитираното от мен слово от Писанието, а душата ми ще остане в плен на Божието Слово. Аз не мога и не искам да се отричам от нищо, защото действие, което е в разрез със съвеста не е безопасно и не е благочестиво. Господ да ми помогне. Амин!” (Ф. Хаус. Отците на християнството, стр. 147).

Историята е доказала колко погрешими са били папите. „До края на тридесетгодишната война е имало 245 папи, включително 24 антипапи и — съгласно една легенда, която дълго време се е считала за истина — една жена папеса. 19 от тях са напуснали Рим, 35 са властвали в чужбина, 8 не са били на власт по-дълго от един месец, 40 – само една година, 22 са били на власт 2 години, 54 – 5 години, 57 -10 години, 51 – 15 години, и само 10 са властвали повече от 20 години. От тези 245 папи, 31 са били провъзгласени за узурпатори (самозванци, взели власта насила) и еретици, а 64 от всички легитимни папи са умрели от насилствена смърт. 18 папи са били отровени, 4 – удушени, а 13 са умрели по различен начин” (Е. Росенов. Против власта на свещениците, том I, стр. 42).

Рим, по-точно Ватикана, си е присвоил един универсален авторитет, който не може да бъде признат от Словото. Това е светска власт под покривалото на набожност. Легендата, че Петър е бил в Рим и че там дори 20 години е бил епископ, е само един жалък опит да се извини измисленото, но то е твърдение, което е изключително важно за римскокатолическата църква. Историците споменават само някакъв Симон Маг, който със своите магьоснически трикове е направил голямо впечатление на римския сенат. Трябва да подчертаем, че мисийните пътувания на Петър, както и тези на Павел, са описани съвсем точно в Библията, така че няма никакво място за съмнения и догадки. Ако Петър е пътувал за Рим, това със сигурност би била голяма сензация и е повече от сигурно, че щеше да бъде описана някъде.

Според Галатяни 2:9 Петър, Яков и Йоан са си стиснали ръцете с Павел и Варнава в знак на това, че Павел и Варнава ще отидат при езичниците, а Петър, Яков и Йоан при евреите. В края на посланието си до църквата в Рим, Павел изпраща поименно поздрави на около двадесет души, но името на Петър не се споменава.

Ако изучаваме внимателно Божието Слово и развитието на религията, ще ни стане ясно, че нито едно учение въведено от римските католици не може да издържи изпита на Писанието. „Естествения” авторитет на папата е напълно необоснован. В цялата църковна история никъде не се споменава за някой папа, който да е приел своето призвание лично от Бога. Точно обратното. На всички е известно, че папата се избира от колегията на кардиналите – конклава [буквално „заключени” група от 120 кардинали, по-млади от 75 години, които са затворени в Сикстинската капела във Ватикана за неопределено време, докато се избере новия папа – бел. на прев.].

4 ГЛАВА

НЕСЪСТОЯТЕЛНИТЕ ПРЕТЕНЦИИ НА ПАПАТА

Както вече обяснихме, римскокатолическата църква не е възникнала преди 2000 години, а преди 1600 години. Затова не е изненадващ факта, че нито учението, нито практиката ѝ имат нещо общо с първата църква. Доктриналните понятията като „кръщение”, Господна вечеря”, „покаяние” и т.н. са останали, но значението им е било променено, а провеждането им на практика е съвсем различно от това на първоначалното християнство.

Никъде в Светото Писание не се споменава за някакъв папа, или за „наследник на Петър”, нито за „заместник на Христос”, или за „апостолско наследство”. И за да оправдаят напълно произволните си претенции, бил е поставен акцент върху отделни места от Библията. Например като начало думите на Исус в Мат. 16:18: „Ти си Петър (петрос) и на тази скала (петра) ще съградя Моята църква и портите на ада няма да я надвият”. Тук Господ не казва: „На теб ще съградя…”, а е казал „на тази скала…” Думата „петрос” значи „камък”; а Църквата е трябвало да бъде съградена върху скала (петра).

Ако някой желае, може да прочете в гръцкия текст на Новия завет местата, където се говори за скала (петра). Абсолютна безмислица е твърдението, че Господ на Небесата би съграждал църквата Си върху човек, пък било то и най-големия пророк, или апостол. Петър е бил един камък (петрос), който може да бъде преместван; той не е бил неподвижна скала (петра). Само пет стиха след онова място Господ се обръща към Петър с думи: „Махни се от Мен, сатана; ти си Ми съблазън; защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките” (Мат. 16:23).

Петър е получил откровението кой е Христос, и Църквата се съгражда именно върху това откровение за Исус Христос. Преди да четем стих 18, трябва да прочетем стих 17: „Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Моят Отец, Който е на небесата”. От контекста разбираме, че Петър е получил откровението за Исус Христос от небето: „Симон Петър отговори: Ти Си Христос, Син на живия Бог” (стих 16). Преди това Господ е попитал: „А вие какво казвате? Кой Съм Аз?” (стих 15). Отговора на този въпрос е дошъл чрез Божието откровение; и именно върху това откровение за Исус Христос е основана Църквата.

Стих 19 на същата глава „Ще ти дам ключовете на небесното царство…” също е бил изтълкуван манипулативно. Тук в стиха става въпрос за ключовете на Небесното царство. Йоан Кръстител е проповядвал: „Покайте се, понеже наближи небесното царство” (Мат. 3:2). И за нашият Господ четем: „Оттогава Исус започна да проповядва, като казваше: Покайте се, защото наближи небесното царство” (Мат. 4:17). Същото ни е показано и в Лука 16:16: „Законът и пророците бяха до Йоан; оттогава Божието царство се благовества…”

В деня на Петдесятница първите хора са проникнали в Божието царство и са получили предимство пред Йоан Кръстител, който само го е проповядвал. „Истина ви казвам: Между родените от жена не се е издигнал по-голям от Йоан Кръстител; обаче най-малкият в небесното царство е по-голям от него. А от дните на Йоан Кръстител до сега небесното царство насила се взема, и които се насилят, го грабват” (Мат. 11:11-12).

Петър е бил упълномощен и е използвал правилно ключовете на Небесното царство. Още в началото на новозаветната Църква той е дал наредби, които са валидни и до днес.

Символа на ключа е лесно разбираем. Който има ключ от някоя къща, може да влезе вътре в нея. Който има ключ от кола, може да я кара. Който притежава ключовете от Небесното царство, има достъп до царството на Бога и отваря неща, които до тогава са били затворени, и разкрива скритото. По времето на Новозаветната църква всичко е било твърдо установено чрез силата на Божието призвание, и не подлежи на промяна. Господ Исус строго е смъмрил тогавашните духовни водачи, казвайки: „Горко на вас, законници! Защото отнехте ключа на знанието; сами вие не влязохте и на влизащите попречихте” (Лука 11:52). Много е вероятно и днес да се намираме в същата ситуация.

Това, което Исус е казал на Петър: „..и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата” (Мат.16:19), също е разбрано погрешно и се използва по неправилен начин.

При основаването на Църквата всичко, което апостол Петър е казал и е установил като правило относно покаянието, водното кръщение и кръщението със Святия Дух, е било под прякото водителство на Святия Дух. Затова то е валидно завинаги както на небето, така и на земята. Това е значението на ключовете.

Това Божие пълномощно не се е отнасяло само за Петър, който е проповядвал в часа на раждането на Новозаветната църква, но впоследствие е било пренесено и върху цялата църква. Това се разбира ясно от текста в Мат. 18:18, където намираме същите думи, само че в множествено число: „Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата”.

И така, ние виждаме как това пълномощно, което е получил онзи мъж на първия час, за да бъдат установени ученията в църквата, е било предадено и на самата църква, за да проповядва и тя същото учение. Същото пълномощно се отнася и до всеки един вярващ. Когато по онова време някой не се е вслушвал в поучението на църквата, което е било основано върху Словото, бил е считан за невярващ. Така че това Божие пълномощно не се отнася само за един единствен човек, но важи и за цялата Църква. Разбира се, то не бива да се използва своеволно, а трябва да бъде в съгласие с Божието Слово. Само тогава ще може да се изпълни онова, което е написано в следващия стих: „Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Моя Отец, Който е на небесата” (Мат. 18:19).

Трябва да бъде обяснено и още едно място – Йоан 20:21-23. Там Господ казва на апостолите: „Мир вам! Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас. И като каза това, духна върху тях и им каза: Приемете Святия Дух. На които простите греховете, простени са им; на които задържите, задържани са”.

Това място в Писанието е разбрано съвсем погрешно от римската църква и тълкуването му е напълно небиблейско. Няма човек, на когото да му бъде дадено да да прощава грехове. Това може да го направи единствено Бог. Но когато се проповядва Евангелието, хората получават вяра в Христос и в извършеното изкупително дело на кръста, и така те могат да приемат с вяра, че Бог им е простил греховете. Абсолютно сигурно е, че съществува човек, който би могъл да прости собствените си грехове, или греховете на другите хора, защото Писанието на много места съвсем ясно казва: „…че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и прощение на греховете между всички народи…” (Лука 24:47). „И вас, които бяхте мъртви чрез прегрешенията си и необрязаното си плътско естество, вас съживи с Него, като прости всичките ви престъпления” (Кол. 2:13).

Тогава какво е значението на следващата мисъл, изказана в множествено число: „На които простите греховете, простени са им…“? За кого се е отнасяло това и в каква връзка е било казано? Казано е на апостолите след възкресението на нашия Господ, и е било свързано с поверението, което са получили. Тук става въпрос за грях, който е бил извършен спрямо упълномощения служител на Евангелието. Когато нашият Господ е изпълнявал служението Си на земята, много хора са съгрешавали, като са го отъждествявали с Велзевул. Но Той е казал: „Затова ви казвам: Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости. И ако някой каже хула против Човешкия Син, ще му се прости; но ако някой каже дума противСвятия Дух, няма да му се прости – нито в този свят, нито в бъдещия” (Мат. 12:31-32). Така че това се отнася за мъжете, които от момента на изливането на Святия Дух в деня на Петдесятница, и до наши дни са упълномощени за служение в силата на Божественото призвание.

Ако някой човек обижда Божия служител, преследва го, или го убива с камъни, служителят може да му прости този грях. Самият Исус ни е дал пример, като е казал: „Отче, прости им, те не знаят какво правят” (Лука 23:34). Когато са убивали Стефан с камъни, той се е молил: „Господи Исусе, приеми духа ми.Господи, не им зачитай този грях!” (Деян. 7:58-60). Обаче ако някой богохулства срещу действието на Духа, или срещу даровете на Духа, които се проявяват чрез Божия служител, тогава този грях остава непростен. Божият мъж може да прости само тогава, когато нападките се отнасят до самия него. Това е обяснено и в молитвата „Отче наш”: „Прости ни греховете, както ние прощаваме на нашите длъжници” (Мат. 6:12). „И когато се изправите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и вашият Отец, Който е на небесата, вашите прегрешения” (Марк 11:25). Дори ако някой се провини против брата си и седемдесет пъти по седем, ние трябва да си прощаваме взаимно (Мат. 18:21-35).

Така че ако някой обижда Божия служител, може да му се прости. Обаче ако чрез този служител действа Святия Дух, а някой богохулства срещу това действие, бунта вече не се отнася до човека, когото Бог е използвал, а е насочен пряко към Святия Дух. По този начин човека, който е богохулствал, е виновен пред Бога, извършил е грях срещу Святия Дух, и този грях не може да бъде простен. Той остава непростен – това е „грях за смърт”, т.е. вечно отделяне от Бога. Но иначе всеки човек е грешен пред Бога и прощението на греховете си може да го получи единствено от Него. „…който прощава всичките ти беззакония” (Пс. 103:3). „Блажени онези, чиито беззакония са простени, чиито грехове са покрити” (Римл. 4:7).

Ще обобщим: практиката на римскокатолическата църква е небиблейска. От самото раждане и до смърта на хората, в нея се благоречи и се прощават грехове. Обаче след като даден човек умре, най-тържествено се съобщава на близките му, че независимо от всички святости, дори и последното помазание, този човек в момента се намира в чистилището. Едва там той ще бъде очистен от всичките си грехове, които на практика са му били прощавани през целия му живот! Какъв парадокс! Между другото: чистилището, както и останалите им учения и догми са само една измислица.

Швейцарския реформатор Х. Цвингли е казал по този повод следното: „И тъй като чистилището – така се казва онова измислено огнено наказание – не може да бъде доказано чрез Библията, как е възможно да сме толкова глупави да вярваме на такива мъгливи и подозрителни глупости? Та нали ни е известно, че същите онези личности, които защитават чистилището и ни учат как да го гасим, сами се предлагат като пожарогасители. Те казват: "трябва да платиш; огъня ще изгасне най-бързо след като този, на когото е платено, отслужи литургия, помоли се и изпее псалми". Затова те отслужват литургии, пеят псалми и си протягат ръцете за пари” (Х. Цвингли. Основни учения : Теология. 2-ра част, стр. 193-194).

След основаването си тази универсална църква е въвела и е обявила за догми много неща, които нямат абсолютно нищо общо с християнството като такова. На първите християни не им е било известно нищо за палене на свещички, за тамяна, или светена вода. Същото се отнася и за канонизирането и беатификацията, т.е. обявяването на умрели католици за светии (блажени), чрез така нареченото благоречение, като впоследствие започват и да им се покланят. У първите християни не е имало ежедневно отслужвана литургия с жертвоприношение, нито са се покланяли на Божията майка, нито е имало манастири. Пред мен има списък на различни заявления и декларации, които ще разгледаме по-късно, включително и тази за безпогрешноста на папата, издадена през 1870 г., и която е била приета, въпреки силната опозиция в техните собствени редове (в Германия 79 теолози са били „против“, а само 25 - „за“), а също и догмата от 1950 г., че Мария се възнесла на небето с тяло и душа.

Всички тези неща са лишени от каквато и да било библейска основа, защото в Библията е написано: „И никой не се е възкачил на небето, освен Този, Който е слязъл от небето, т.е. Човешкият Син, Който е на небето” (Йоан 3:13).

Тържественото изявление на папа Пий XII трябва да бъде определено като антихристовско, защото е в абсолютно противоречие със заповедите на Исус Христос. На Ефеския църковен събор в 431 г. сл. Хр. Мария е била обявена за „Родителка на Бога”. По-късно са започнали да я титулуват като „Божия майка”, „небесната царица”, „посредничка”, „помощница”, „ходатай”, „майка на всички милости”, „майка на църквата”, а също и „унищожителка на змията” (тази, която е смачкала змията). Повечето от тези „титли” са били пренесени от Исус върху Мария, и са антихристовски. Той е Царят, Той е Посредникът, Той е Ходатаят. Той е смачкал главата на змията. Ако всички тези неща ги е свършила Мария, тогава какво е направил Исус, и в такъв случай кой е Той?

Реформатора Мартин Лутер е изказал много сполучливо мнението си за църковните съборите и за взиманите там решения, за декларациите им, както и за изявленията на папата. Думите, които е казал Лутер на 18 април 1521 г. в съвета във Вормс, са влезли в историята. „Тъй като не вярвам нито на папата, нито на съборите, защото е известно, че те нееднократно са се заблуждавали и са си противоречили, затова ако не бъда преубеден посредством свидетелствата на Писанията, или посредством ясни доводи на разума, то аз ще остана в подчинение на цитираното от мен слово от Писанието, а душата ми ще остане в плен на Божието Слово. Аз не мога и не искам да се отричам от нищо, защото действие, което е в разрез със съвеста не е безопасно и не е благочестиво. Господ да ми помогне. Амин!” (Ф. Хаус. Отците на християнството, стр. 147).

Историята е доказала колко погрешими са били папите. „До края на тридесетгодишната война е имало 245 папи, включително 24 антипапи и — съгласно една легенда, която дълго време се е считала за истина — една жена папеса. 19 от тях са напуснали Рим, 35 са властвали в чужбина, 8 не са били на власт по-дълго от един месец, 40 – само една година, 22 са били на власт 2 години, 54 – 5 години, 57 -10 години, 51 – 15 години, и само 10 са властвали повече от 20 години. От тези 245 папи, 31 са били провъзгласени за узурпатори (самозванци, взели власта насила) и еретици, а 64 от всички легитимни папи са умрели от насилствена смърт. 18 папи са били отровени, 4 – удушени, а 13 са умрели по различен начин” (Е. Росенов. Против власта на свещениците, том I, стр. 42).

Рим, по-точно Ватикана, си е присвоил един универсален авторитет, който не може да бъде признат от Словото. Това е светска власт под покривалото на набожност. Легендата, че Петър е бил в Рим и че там дори 20 години е бил епископ, е само един жалък опит да се извини измисленото, но то е твърдение, което е изключително важно за римскокатолическата църква. Историците споменават само някакъв Симон Маг, който със своите магьоснически трикове е направил голямо впечатление на римския сенат. Трябва да подчертаем, че мисийните пътувания на Петър, както и тези на Павел, са описани съвсем точно в Библията, така че няма никакво място за съмнения и догадки. Ако Петър е пътувал за Рим, това със сигурност би била голяма сензация и е повече от сигурно, че щеше да бъде описана някъде.

Според Галатяни 2:9 Петър, Яков и Йоан са си стиснали ръцете с Павел и Варнава в знак на това, че Павел и Варнава ще отидат при езичниците, а Петър, Яков и Йоан при евреите. В края на посланието си до църквата в Рим, Павел изпраща поименно поздрави на около двадесет души, но името на Петър не се споменава.

Ако изучаваме внимателно Божието Слово и развитието на религията, ще ни стане ясно, че нито едно учение въведено от римските католици не може да издържи изпита на Писанието. „Естествения” авторитет на папата е напълно необоснован. В цялата църковна история никъде не се споменава за някой папа, който да е приел своето призвание лично от Бога. Точно обратното. На всички е известно, че папата се избира от колегията на кардиналите – конклава [буквално „заключени” група от 120 кардинали, по-млади от 75 години, които са затворени в Сикстинската капела във Ватикана за неопределено време, докато се избере новия папа – бел. на прев.].