12 ГЛАВА

…ОТ БОГА ИЗЛЯЗЪЛ

За Христос е казано, че е Начинателят на новото творение (Откр. 3:13). Адам е бил сътвореният Божи син, а Христос е роденият Божи Син. Адам е бил в Божия образ като сътворение, а Христос е бил Божия образ от личноста на Бог. Адам е бил сътворен по Божия образ, Христос е бил Божия образ от Божията същност. Адам е имал същата форма като Господ Бог (Елохим Яхве), но не е имал Неговия характер, Неговото естество; той не е излязъл от Бога. Но Бог е искал да има синове и дъщери, които да са излезли от Него, които да притежават Неговите качества, характера и естеството Му. Единородния Божи Син е излязъл от Бога, и от Него, Първородения, е започнал божествения род.

Яхве е бил самият Бог. Той е Онзи АЗ СЪМ, вечно съществуващият, Логос, Който след това е станал човек. Обаче почти всички теолози са пропуснали да забележат самото ядро – по-точно това, че както в самото начало Яхве е излязъл от първоначалната пълнота на Бога, така и Сина, който е самият Яхве, е излязъл от Отца.

„Ако Бог беше вашият Отец, то вие щяхте да Ме обичате, защото Аз съм излязъл и дошъл от Бога” (Йоан 8:42).

„Защото сам Отец ви обича, понеже вие възлюбихте Мен и повярвахте, че Аз излязох от Отца” (Йоан 16:27).

„защото думите, които Ми даде Ти, Аз ги предадох на тях и те ги приеха; и наистина знаят, че излязох от Теб и вярват, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:8).

Когато тази тайна е била открита на учениците, те казали: „Сега сме уверени, че Ти всичко знаеш, и няма нужда да Те пита някой. По това вярваме, че Си излязъл от Бога” (Йоан 16:30).

И в Стария и в Новия Завет винаги става въпрос за един и същи Господ: в Стария Завет е с духовно тяло, а в Новия – в човешко тяло. Божи Син не е станал някой си син на Бога, който е съществувал до Бога. Това би било парадокс. Исус е излязъл от Бога, Той е Син, заченат чрез Духа, и затова във всичко е едно с Бога. Той е имал в Себе Си Божият живот, защото е бил Самият Бог. От Бога може да излезе единствено Бог, и да роди по Своя вид. Чрез Него всички Божии синове и дъщери са получили дял да бъдат участници на божественото естество (2 Петр. 1:4).

Теологията има дефиниция за отношенията на Отец и Син, и Сина към Святия Дух, като ги поставят един спрямо друг. Какъв е смисъла на това, остава неразбираемо. А когато към теологията се прибави и философия, получава се един омагьосан кръг, от който е невъзможно да се излезе. Библейската „теология” ни дава плана за осъществяването на Божия план за спасение на човечеството чрез Исус Христос, нашият Господ. Въпросът обаче не е в това да бъдат обяснявани взаимовръзките на Божиите откровения, необходими за спасението ни; а в изясняването на нашите взаимоотношения с Бога, т.е. какво отношение има Той към нас и какво отношение имаме ние към Него. Това е същественото. Бог вече е изяснил отношението Си към човечеството!

Учението в така наречения „Никейски символ на вярата” е просто небиблейско. Там се казва: „в Божия единороден Син, роден от Отца, роден преди всички векове. Бог от Бога, светлина от светлината, истински Бог от истинския Бог, роден, не сътворен” (Ф. Хаус. Отците на християнството, стр. 40). Според тази формулировка Отец е трябвало да роди Сина още в небето. Бихме ли могли да си представим такова нещо? Освен това има ли в Писанието поне едно място, в което поне да е намекнато за това?

Отец е заченал Сина чрез Духа (Мат. 1 гл.), и така е положил началото на новото божествено поколение. Синът според Духа е Бог, а според тялото Той е човек, за да може човечеството да бъде пренесено в божественото състояние. Било е необходимо Той да стане човек, за да може да умре; а е трябвало да бъде Бог, за да победи смърта, ада и дявола. „Който бе явен в плът, потвърден чрез Духа, видян от ангели, проповядван между народите, повярван в света, възнесен в слава” (1 Тим. 3:16). Павел не е намерил за необходимо да дава каквото и да било обяснение на тази тайна. За него е било достатъчно да каже: „И несъмнено – велика е тайната на благочестието”.

Зачатието на Сина не е станало нито във вечноста, нито по времето на Стария Завет, а е станало така, както съвсем ясно и разбираемо ни е описано в Новия Завет. Затова в обещанието е използван терминът "днес". Всичко, което е пророкувано в Стария Завет, се отнася за бъдещето. А изпълнението им е станало в Новия Завет. В следващия стих не е случаен израза „Божие постановление”: „Аз ще изявя постановлението; Господ Ми каза: Ти си Мой Син, Аз днес Те родих” (Пс. 2:7). В Евреи 1:5 е казано: „Защото на кого от ангелите Бог е казал някога: Ти си Мой Син, Аз днес Те родих?”

В посланието до Евреите това „днес” е мислено като ден. „затова Той пак определя един ден „днес” (4:7). Това „днес” е денят на спасението. „Защото Той казва: „В благоприятно време те послушах и в спасителен ден ти помогнах. Ето, сега е благоприятно време, ето сега е спасителен ден” (2 Кор. 6:2; Ис. 49:8). По повод на онези хора от Стария завет, които не са вярвали, писателят на посланието до Евреите предупреждава: „Но се увещавайте един друг всеки ден, докато е още „днес“, за да не би някой от вас да се закорави чрез измамата на греха” (Евр. 3:13). През целия период на благодатта, който е започнал с идването (епифания) на Христос и ще продължи до Неговото завръщане (парусия), ние живеем в „деня на спасението”, в новозаветното „днес”.

В Римл. 1:3-4 четем за Сина: „Който по плът се роди от Давидовото потомство, а по Дух на святост беше обявен със сила като Божи Син чрез възкресението от мъртвите”. Възкресението на Христос е онова триумфално доказателство, че Той е онзи обещан Син, и че по този начин се е изпълнил втория псалом: „И ние ви донесохме блага вест за обещанието, дадено на бащите ни, че Бог го изпълни спрямо техните деца, като възкреси Исус; както е писано и във втория псалом: „Ти си Мой Син, Аз днес Те родих” (Деян. 13:32-33).

Когато архангел Габриел е донесъл на Мария Божието известие за обещания Месия, тя му е казала: „Как ще стане това, тъй като мъж не познавам? И ангелът и отговори: Святия Дух ще дойде върху теб и силата на Всевишния ще те осени; затова и святият, Който ще се роди от теб, ще се нарече Божи Син” (Лука 1:34-35). Според това свидетелство на Писанието, не Бог е родил Сина, а Го е родила Мария.

Библията ни говори за Мария не за да ѝ се възхищаваме и да ѝ се покланяме, а чрез нейния пример ни е показано, че хората нямат нищо общо с Божественото сътворение. Потеклото на Исус е изцяло божествено. Мария е била само носителка на божествената субстанция, и зачатието е било изцяло и напълно свръхестествено явление.

Не съществува такова религиозно действие, което да е в състояние да замести Божието действие. В Мат. 1:20 е написано: „…защото заченатото в нея е от Святия Дух”. За всички би трябвало да е ясно, че Святия Дух не е някаква отделна личност, а че това е Духът на Бога, тъй като Исус е наречен Божи Син; и въпреки, че е бил заченат от Святия Дух, никога не е бил наречен Син на Святия Дух. В стих 22 от 1та глава на евангелието от Матей се казва, че се е сбъднало това, което е казано чрез пророк Исая: „ето, девица ще зачене и ще роди син, и ще го нарече Емануел” (Ис. 7:14).

А за Сина е казано: „Поискай от Мен и Аз ще ти дам народите за Твое наследство и земните краища за Твое притежание” (Пс. 2:8). Ние сме могли да бъдем спасени едва след като Отец се е явил в Сина и е станал наш Спасител. Затова вярата в Божия Син е абсолютната и единствена възможност за спасение. Божият гняв спира cамо там, където Бог Се е помирил с човека, т.е. в Христос. Вярата в Сина е всъщност вяра в Отца. „Който се отрича от Сина, няма и Отца; а който изповядва Сина, има и Отца” (1 Йоан. 2:23). Бог не е Отец на онзи, който отрича божественоста на Сина.

И псалмописеца говори за Яхве и Сина като за едно. „Слугувайте на Господа (Яхве) със страх и се радвайте с трепет. Целувайте Сина, за да не се разгневи и да погинете в пътя. Благословени са всички, които се надяват на Него” (Пс. 2:11-12). Вярата в Божия Син е необходима за спасението, защото Бог не ни е донесъл спасението като Отец, а ни го е дал в Сина. Затова е написано: „Който вярва в Сина, има вечен живот; който не вярва в Сина, няма да види живот, но Божия гняв остава върху него” (Йоан 3:36).

Господ не ни дава поучение за Себе Си; Той Се изявява по различен начин. Догматичните формулировки относно Божия Син, създадени от 4 век, са само плод на човешката фантазия. За едни Той е бил „заченат от Бога”, за други – „сътворен от Бога”, за трети – „от Бога роден”, и според тях всичко това е трябвало да се случи преди да бъде сътворен света, т.е. във вечноста. Какво ни ползва един заченат, сътворен, роден Бог? Такъв Бог не съществува. Зачатието се отнася за Сина — това е ясното свидетелство на Писанието; и това е Единородния Син, Който изцяло излиза от Бога. Той не е Син на Бога и на Мария. Той е единствения Единороден Син на Бога. На основание на модерната генетика някои теолози смятат, че яйцеклетката на Мария е била по божествен начин оплодена чрез Святия Дух. Но по този начин от хромозома на тази яйцеклетка в Божията генетична структура би проникнало грешното начало, и така отново е щяло да стане смесване. Това е изключено! ЕДИНОРОДЕН значи, че всичко, и яйцеклетката също произхожда от Бога.

Пророческия характер на Стария Завет — в словото, образа и алегоричната реч — е предвиждащо откровение, чието изпълнение още не е било реалност. В свидетелството на Стария Завет става въпрос за това: „да свидетелства за онова, което щеше да се говори по-късно” (Евр. 3:5). Пророците, чрез които е говорил Бог са виждали в бъдещето. Те не са служили на себе си, а на нас (1 Петр. 1:12). От момента, в който Онзи, Който говори и действа е станал човек, ние виждаме осъществяване на въплъщението на Божието откровение в Христос. Пророците са предсказвали какво ще се случи, а апостолите са потвърдили това, което е станало реалност. Този, Който е известявал за Себе Си чрез изявата на Словото е дошъл на земята и „в Него обитава телесно цялата пълнота на Божеството” (Кол. 2:9).

Ние недоумяваме как е възможно от божественото Слово на откровение да възникнат човешки учения, и как може това величественото Божие откровение в Христос да бъде обяснявано по философски-триединен начин. По този въпрос Емил Брунер е написал: „Така и понятието за три личности е повече от съмнително. Това го е почуствал и Августин (виж „De trinitate”, ст. 9). Тези съмнения са били споделяни и от К. Барт (Kirchliche Dogmatik. I, I, стр. 703). "Човек може да заповяда на мисълта си: „Трябва да си мислиш, че тези три личности са като една”, но това няма да му помогне. Въпреки това остава едно несигурно колебание между тритеизъм и монотеизъм. Не само понятието за субстанцията, но и понятието за личностите е толкова непрокопсано, за да може да бъде разбрано тайнството на единството между Откриващия и Открилия се. Но подреждането на трите личности една до друга е дошло като резултат от това, че исторически-спасителния план вече не е бил разбиран. Те са се занимавали сами за себе си с трансцедентния (свръхестествен) фон на изявите. И от вътрешния тринитарен живот са направили главен предмет на рефлексията; именно това е дълбоко небиблейското в църковното учение за триединството” (Е. Брунер. Dogmatik, I, стр. 243-244).

Нито на пророците, нито на апостолите им е било известно за някаква триединност, и затова израза „триединен Бог” нито един път не е споменат в Библията. Как е възможно три личности, които са в съгласие един с друг, да бъдат един Бог? Това би могло да се окачестви единствено като езическо учение, което е абсолютно чуждо на Библията. Единственият, истинският, вечният Бог Се е изявил по три начина: в небето като Отец, на земята в Сина и чрез Святия Дух. Това е свидетелството на Писанието. Пророците и апостолите, които са преживели Бога, които са чули гласа Му, които са Го видяли и са Го познавали лично, ни дават свидетелството за Него, според начина по който им Се е явявал. Теолозите са поставили всичко нагоре с краката, и от Единия са направили трима. Повечето от тях признават, че Библията не познава учение за триединството, но въпреки всичко продължават да го защитават. Как е възможно такова нещо?

Единствената истина, оставаща завинаги, е Словото, което казва: „…и освен Отец, никой не познава Сина; нито познава някой Отец, освен Сина и онзи, на когото Синът би благоволил да Го открие” (Мат. 11:27; Лука 10:22).

12 ГЛАВА

…ОТ БОГА ИЗЛЯЗЪЛ

За Христос е казано, че е Начинателят на новото творение (Откр. 3:13). Адам е бил сътвореният Божи син, а Христос е роденият Божи Син. Адам е бил в Божия образ като сътворение, а Христос е бил Божия образ от личноста на Бог. Адам е бил сътворен по Божия образ, Христос е бил Божия образ от Божията същност. Адам е имал същата форма като Господ Бог (Елохим Яхве), но не е имал Неговия характер, Неговото естество; той не е излязъл от Бога. Но Бог е искал да има синове и дъщери, които да са излезли от Него, които да притежават Неговите качества, характера и естеството Му. Единородния Божи Син е излязъл от Бога, и от Него, Първородения, е започнал божествения род.

Яхве е бил самият Бог. Той е Онзи АЗ СЪМ, вечно съществуващият, Логос, Който след това е станал човек. Обаче почти всички теолози са пропуснали да забележат самото ядро – по-точно това, че както в самото начало Яхве е излязъл от първоначалната пълнота на Бога, така и Сина, който е самият Яхве, е излязъл от Отца.

„Ако Бог беше вашият Отец, то вие щяхте да Ме обичате, защото Аз съм излязъл и дошъл от Бога” (Йоан 8:42).

„Защото сам Отец ви обича, понеже вие възлюбихте Мен и повярвахте, че Аз излязох от Отца” (Йоан 16:27).

„защото думите, които Ми даде Ти, Аз ги предадох на тях и те ги приеха; и наистина знаят, че излязох от Теб и вярват, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:8).

Когато тази тайна е била открита на учениците, те казали: „Сега сме уверени, че Ти всичко знаеш, и няма нужда да Те пита някой. По това вярваме, че Си излязъл от Бога” (Йоан 16:30).

И в Стария и в Новия Завет винаги става въпрос за един и същи Господ: в Стария Завет е с духовно тяло, а в Новия – в човешко тяло. Божи Син не е станал някой си син на Бога, който е съществувал до Бога. Това би било парадокс. Исус е излязъл от Бога, Той е Син, заченат чрез Духа, и затова във всичко е едно с Бога. Той е имал в Себе Си Божият живот, защото е бил Самият Бог. От Бога може да излезе единствено Бог, и да роди по Своя вид. Чрез Него всички Божии синове и дъщери са получили дял да бъдат участници на божественото естество (2 Петр. 1:4).

Теологията има дефиниция за отношенията на Отец и Син, и Сина към Святия Дух, като ги поставят един спрямо друг. Какъв е смисъла на това, остава неразбираемо. А когато към теологията се прибави и философия, получава се един омагьосан кръг, от който е невъзможно да се излезе. Библейската „теология” ни дава плана за осъществяването на Божия план за спасение на човечеството чрез Исус Христос, нашият Господ. Въпросът обаче не е в това да бъдат обяснявани взаимовръзките на Божиите откровения, необходими за спасението ни; а в изясняването на нашите взаимоотношения с Бога, т.е. какво отношение има Той към нас и какво отношение имаме ние към Него. Това е същественото. Бог вече е изяснил отношението Си към човечеството!

Учението в така наречения „Никейски символ на вярата” е просто небиблейско. Там се казва: „в Божия единороден Син, роден от Отца, роден преди всички векове. Бог от Бога, светлина от светлината, истински Бог от истинския Бог, роден, не сътворен” (Ф. Хаус. Отците на християнството, стр. 40). Според тази формулировка Отец е трябвало да роди Сина още в небето. Бихме ли могли да си представим такова нещо? Освен това има ли в Писанието поне едно място, в което поне да е намекнато за това?

Отец е заченал Сина чрез Духа (Мат. 1 гл.), и така е положил началото на новото божествено поколение. Синът според Духа е Бог, а според тялото Той е човек, за да може човечеството да бъде пренесено в божественото състояние. Било е необходимо Той да стане човек, за да може да умре; а е трябвало да бъде Бог, за да победи смърта, ада и дявола. „Който бе явен в плът, потвърден чрез Духа, видян от ангели, проповядван между народите, повярван в света, възнесен в слава” (1 Тим. 3:16). Павел не е намерил за необходимо да дава каквото и да било обяснение на тази тайна. За него е било достатъчно да каже: „И несъмнено – велика е тайната на благочестието”.

Зачатието на Сина не е станало нито във вечноста, нито по времето на Стария Завет, а е станало така, както съвсем ясно и разбираемо ни е описано в Новия Завет. Затова в обещанието е използван терминът "днес". Всичко, което е пророкувано в Стария Завет, се отнася за бъдещето. А изпълнението им е станало в Новия Завет. В следващия стих не е случаен израза „Божие постановление”: „Аз ще изявя постановлението; Господ Ми каза: Ти си Мой Син, Аз днес Те родих” (Пс. 2:7). В Евреи 1:5 е казано: „Защото на кого от ангелите Бог е казал някога: Ти си Мой Син, Аз днес Те родих?”

В посланието до Евреите това „днес” е мислено като ден. „затова Той пак определя един ден „днес” (4:7). Това „днес” е денят на спасението. „Защото Той казва: „В благоприятно време те послушах и в спасителен ден ти помогнах. Ето, сега е благоприятно време, ето сега е спасителен ден” (2 Кор. 6:2; Ис. 49:8). По повод на онези хора от Стария завет, които не са вярвали, писателят на посланието до Евреите предупреждава: „Но се увещавайте един друг всеки ден, докато е още „днес“, за да не би някой от вас да се закорави чрез измамата на греха” (Евр. 3:13). През целия период на благодатта, който е започнал с идването (епифания) на Христос и ще продължи до Неговото завръщане (парусия), ние живеем в „деня на спасението”, в новозаветното „днес”.

В Римл. 1:3-4 четем за Сина: „Който по плът се роди от Давидовото потомство, а по Дух на святост беше обявен със сила като Божи Син чрез възкресението от мъртвите”. Възкресението на Христос е онова триумфално доказателство, че Той е онзи обещан Син, и че по този начин се е изпълнил втория псалом: „И ние ви донесохме блага вест за обещанието, дадено на бащите ни, че Бог го изпълни спрямо техните деца, като възкреси Исус; както е писано и във втория псалом: „Ти си Мой Син, Аз днес Те родих” (Деян. 13:32-33).

Когато архангел Габриел е донесъл на Мария Божието известие за обещания Месия, тя му е казала: „Как ще стане това, тъй като мъж не познавам? И ангелът и отговори: Святия Дух ще дойде върху теб и силата на Всевишния ще те осени; затова и святият, Който ще се роди от теб, ще се нарече Божи Син” (Лука 1:34-35). Според това свидетелство на Писанието, не Бог е родил Сина, а Го е родила Мария.

Библията ни говори за Мария не за да ѝ се възхищаваме и да ѝ се покланяме, а чрез нейния пример ни е показано, че хората нямат нищо общо с Божественото сътворение. Потеклото на Исус е изцяло божествено. Мария е била само носителка на божествената субстанция, и зачатието е било изцяло и напълно свръхестествено явление.

Не съществува такова религиозно действие, което да е в състояние да замести Божието действие. В Мат. 1:20 е написано: „…защото заченатото в нея е от Святия Дух”. За всички би трябвало да е ясно, че Святия Дух не е някаква отделна личност, а че това е Духът на Бога, тъй като Исус е наречен Божи Син; и въпреки, че е бил заченат от Святия Дух, никога не е бил наречен Син на Святия Дух. В стих 22 от 1та глава на евангелието от Матей се казва, че се е сбъднало това, което е казано чрез пророк Исая: „ето, девица ще зачене и ще роди син, и ще го нарече Емануел” (Ис. 7:14).

А за Сина е казано: „Поискай от Мен и Аз ще ти дам народите за Твое наследство и земните краища за Твое притежание” (Пс. 2:8). Ние сме могли да бъдем спасени едва след като Отец се е явил в Сина и е станал наш Спасител. Затова вярата в Божия Син е абсолютната и единствена възможност за спасение. Божият гняв спира cамо там, където Бог Се е помирил с човека, т.е. в Христос. Вярата в Сина е всъщност вяра в Отца. „Който се отрича от Сина, няма и Отца; а който изповядва Сина, има и Отца” (1 Йоан. 2:23). Бог не е Отец на онзи, който отрича божественоста на Сина.

И псалмописеца говори за Яхве и Сина като за едно. „Слугувайте на Господа (Яхве) със страх и се радвайте с трепет. Целувайте Сина, за да не се разгневи и да погинете в пътя. Благословени са всички, които се надяват на Него” (Пс. 2:11-12). Вярата в Божия Син е необходима за спасението, защото Бог не ни е донесъл спасението като Отец, а ни го е дал в Сина. Затова е написано: „Който вярва в Сина, има вечен живот; който не вярва в Сина, няма да види живот, но Божия гняв остава върху него” (Йоан 3:36).

Господ не ни дава поучение за Себе Си; Той Се изявява по различен начин. Догматичните формулировки относно Божия Син, създадени от 4 век, са само плод на човешката фантазия. За едни Той е бил „заченат от Бога”, за други – „сътворен от Бога”, за трети – „от Бога роден”, и според тях всичко това е трябвало да се случи преди да бъде сътворен света, т.е. във вечноста. Какво ни ползва един заченат, сътворен, роден Бог? Такъв Бог не съществува. Зачатието се отнася за Сина — това е ясното свидетелство на Писанието; и това е Единородния Син, Който изцяло излиза от Бога. Той не е Син на Бога и на Мария. Той е единствения Единороден Син на Бога. На основание на модерната генетика някои теолози смятат, че яйцеклетката на Мария е била по божествен начин оплодена чрез Святия Дух. Но по този начин от хромозома на тази яйцеклетка в Божията генетична структура би проникнало грешното начало, и така отново е щяло да стане смесване. Това е изключено! ЕДИНОРОДЕН значи, че всичко, и яйцеклетката също произхожда от Бога.

Пророческия характер на Стария Завет — в словото, образа и алегоричната реч — е предвиждащо откровение, чието изпълнение още не е било реалност. В свидетелството на Стария Завет става въпрос за това: „да свидетелства за онова, което щеше да се говори по-късно” (Евр. 3:5). Пророците, чрез които е говорил Бог са виждали в бъдещето. Те не са служили на себе си, а на нас (1 Петр. 1:12). От момента, в който Онзи, Който говори и действа е станал човек, ние виждаме осъществяване на въплъщението на Божието откровение в Христос. Пророците са предсказвали какво ще се случи, а апостолите са потвърдили това, което е станало реалност. Този, Който е известявал за Себе Си чрез изявата на Словото е дошъл на земята и „в Него обитава телесно цялата пълнота на Божеството” (Кол. 2:9).

Ние недоумяваме как е възможно от божественото Слово на откровение да възникнат човешки учения, и как може това величественото Божие откровение в Христос да бъде обяснявано по философски-триединен начин. По този въпрос Емил Брунер е написал: „Така и понятието за три личности е повече от съмнително. Това го е почуствал и Августин (виж „De trinitate”, ст. 9). Тези съмнения са били споделяни и от К. Барт (Kirchliche Dogmatik. I, I, стр. 703). "Човек може да заповяда на мисълта си: „Трябва да си мислиш, че тези три личности са като една”, но това няма да му помогне. Въпреки това остава едно несигурно колебание между тритеизъм и монотеизъм. Не само понятието за субстанцията, но и понятието за личностите е толкова непрокопсано, за да може да бъде разбрано тайнството на единството между Откриващия и Открилия се. Но подреждането на трите личности една до друга е дошло като резултат от това, че исторически-спасителния план вече не е бил разбиран. Те са се занимавали сами за себе си с трансцедентния (свръхестествен) фон на изявите. И от вътрешния тринитарен живот са направили главен предмет на рефлексията; именно това е дълбоко небиблейското в църковното учение за триединството” (Е. Брунер. Dogmatik, I, стр. 243-244).

Нито на пророците, нито на апостолите им е било известно за някаква триединност, и затова израза „триединен Бог” нито един път не е споменат в Библията. Как е възможно три личности, които са в съгласие един с друг, да бъдат един Бог? Това би могло да се окачестви единствено като езическо учение, което е абсолютно чуждо на Библията. Единственият, истинският, вечният Бог Се е изявил по три начина: в небето като Отец, на земята в Сина и чрез Святия Дух. Това е свидетелството на Писанието. Пророците и апостолите, които са преживели Бога, които са чули гласа Му, които са Го видяли и са Го познавали лично, ни дават свидетелството за Него, според начина по който им Се е явявал. Теолозите са поставили всичко нагоре с краката, и от Единия са направили трима. Повечето от тях признават, че Библията не познава учение за триединството, но въпреки всичко продължават да го защитават. Как е възможно такова нещо?

Единствената истина, оставаща завинаги, е Словото, което казва: „…и освен Отец, никой не познава Сина; нито познава някой Отец, освен Сина и онзи, на когото Синът би благоволил да Го открие” (Мат. 11:27; Лука 10:22).