21 ГЛАВА

ОПРАВДАНИЕ

Тъй като човека е бил осъден, той се нуждае от оправдание. Оправдание не означава, че обвиняемият е бил обявен за невинен поради недостиг на доказателства. Оправдание означава, че обвиняемият изобщо не е бил виновен, и че те бил обвинен несправедливо. Обвиняемият в действителност изобщо не се е провинил, но срещу него е излязъл обвинител, който обаче не е могъл да постигне нищо, защото не е било възможно да се докаже някаква вина. Обвинението е било отхвърлено, прокурорът е трябвало да го оттегли, тъй като съдът е бил спрян.

От една страна човека се е провинил пред Бога, и затова се нуждае от оправдание. Но от страната на Бога идва прощението. На човека, на когото Бог е простил греховете в Христос, Той гледа като на такъв, който никога не е съгрешавал. Човек прощава, но не забравя. И дори тогава, когато си прощаваме от сърце, ние продължаваме да си спомняме нещата, които са се случили. При Бога това е съвсем различно. Той прощава греховете и повече никога не си ги спомня. Никой няма право да проверява живота на човек, на когото Бог е простил. Този, който постъпва така, се лишава от божествената прошка и оправдание.

Тъй като човек се е родил в греха без да има собствена вина за това, Бог в Сина е взел върху Себе Си осъждението (присъдата), която Той справедливо е произнесъл въз основа на Своя закон, и така чрез това помирение е издействал пълно опрощение за човека. „Той беше наранен поради нашите престъпления, беше бит поради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, докарващо нашия мир и с Неговите рани ние се изцелихме” (Ис. 53:5).

В посланието си до църквата в Рим, Павел е описал подробно библейското оправдание, и е обяснил как може човек да го получи и как може то да бъде преживяно. Като се опира на евангелието на Исус Христос и на извършеното оправдание, той пише: „Защото не се срамувам от благовестието Христово; понеже е Божия сила за спасение на всеки, който вярва – първо на юдеина, а после и на езичника. Защото в него се открива правдата [праведноста], която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: Праведния чрез вяра ще живее” (Римл. 1:16-17).

Бог не е спасил човека само от смърт и погибел, Той го е оправдал изцяло, като му е възвърнал Божията праведност. Собственото оправдание чрез дела, което произлиза от чуството за самосъхранение вече не е необходимо, защото на нас ни е била подарена Божията праведност. Нашата собствена праведност няма никаква стойност пред Бога, тя дори може да стане най-голямото препятствие. „Защото нито едно създание няма да се оправдае пред Него чрез дела” (Римл. 3:20).

Човека, който е бил осъден да загине, но чрез суверенното действие на Бога той е бил освободен от това осъждение, и му е била въстановена първоначалната позиция пред Бога. Това е ядрото на евангелието на Исус Христос. Бог не само ни е простил, Той ни е оправдал и дори ни е подарил Своята собствена праведност. „…а именно Божията правда, чрез вяра в Исус Христос за всички и на всички, които вярват… Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус” (Римл. 3:22-24).

Така че не остава никакво място за собствени дела, които биха ни довели до себеоправдание, а трябва да отстъпим място на Божията вест, на евангелието на Исус Христос. Тя е онази истински освобождаваща и спасителна вест, която може да направи човека щастлив, и която трябва да бъде разгласявана по целия свят. Човечеството е примирено с Бога. „…за да покаже праведноста Си в настоящото време и да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исус” (Римл. 3:26).

Никой не може да получи прощение на греховете, вярвайки в някакъв основател на религия, или в самата религия. Прощението е единствено чрез вяра в Исус, в Когото Бог се е срещнал с човечеството и се е помирил с него. Набожните дела нямат никаква стойност. „И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона” (Римл. 3:28).

Разбираме, колко вдъхновен е бил Павел от мисълта за оправданието в неговите подробни обяснения относно тази тема. В посланието до римляните в 3 и 8 гл. той изчерпателно ни въвежда в Божия спасителен план. Това, което Бог ни е подарил, може да бъде прието единствено чрез вяра и с голяма благодарност. Всеки, който се опитва да постигне оправданието чрез собствени дела, никога няма да може да разбере съвършеното Божие дело в неговия пълен и истински смисъл. Нашите дела и нашето старание ни пречат да видим това, което е направил Бог. „…а на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда” (Римл. 4:5).

Чрез примера на Авраам ние сме получили една изключително важно поучение, което се състои в това, че всеки човек, на когото Бог е говорил и който е получил слово на обещанието, трябва да престане да се вглежда в себе си и в обстоятелствата, и да започне да вярва от сърце на това, което е казал Бог.

В посланието до римляните апостола продължава да обяснява: „И така, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос” (5:1). Той ни показва, че единствено вярата ни отваря пътя към новата ни позиция чрез благодатта, и че ние можем да се радваме на надеждата за Божията слава, дори и в моменти на скръб и утеснение. И след това Павел отново се връща към ядрото на оправданието. „Затова много повече сега, като се оправдахме чрез Неговата кръв, ще се избавим от Божия гняв чрез Него” (5:9). Павел непрекъснато подчертава за какво става въпрос: не само за вяра в нещо си, но за конкретна вяра в разпънатия Исус Христос и в спасението, което е било издействано чрез Неговата скъпоценна и свята кръв.

И като обобщение, апостола е написал: „И така, както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всички хора, така и чрез едно праведно дело дойде на всички хора оправданието, което докарва живот. Защото, както чрез непослушанието на един човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на Един ще станат праведни мнозината“ (Римл. 5:18-19).

От една страна ние виждаме, че от времето на Адам всички хора са били осъдени на смърт, но от друга страна можем да вярваме, че тази присъда е била анулирана, и че Бог се е смилил и напълно ни е оправдал.

В 6 глава ни се казва, че сме съединени с Христос, защото сме взели участие в Неговата смърт, били сме разпънати заедно с Него, били сме погребани и заедно с Него сме били възкресени от мъртвите за нов, божествен живот.

Римляни 7ма глава ни показва пълната безпомощност на човека. Апостол Павел установява, че е бил подведен от греха и усеща строгоста на Божия закон. Престъплението може да бъде изявено само там, където има закон. Без установяването на закона на планината Синай с всички наредби и заповеди в него, човечеството нямаше да знае кое е правилно и кое не. Закона е бил даден, за да може човек да осъзнае своите грешки. Справедливия Съдия е изявил присъдата според закона Си, но като Спасител е дарил милост и милосърдие. „…милоста тържествува над съда” (Яков 2:13).

Когато човек осъзнава поробването от навиците си, страстите си и т.н., душата му започва да крещи: „…понеже не върша това, което искам, а онова, което мразя, него върша Защото зная, че у мен, т.е. в плътта ми не живее доброто; понеже желание за доброто имам, но не и сила да го върша… Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смърта?” (Римл. 7:15-24). Всеки човек, който се е обърнал към Господа трябва да премине през този вътрешен процес, защото без него обръщението е невъзможно.

И едва след това в живота ни може да настъпи онова, което е написано в 8 глава, като преживяна от нас божествена реалност. Човека, който е оправдан чрез вяра в Христос и извършеното от Него съвършено дело на изкупление, има право да извика: „И така, сега няма никакво осъждане на тези, които са в Христос Исус” (Римл. 8:1), защото са намерили мир с Бога и са влезли в Неговата почивка.

Сатана, клеветникът на братята (Откр. 12:10) и всички, които му служат, непрестанно клеветят онези, които са повярвали и които са оправдани. Павел отбелязва и този факт. „Кой ще обвини Божиите избрани? Бог ли, Който ги оправда?” (Римл. 8:33).

Истинското оправдание не се изчерпва само с поучения и расъждения, а трябва да бъде една преживяна реалност. Оправданието е втората част на опрощението. На Бог Му се е наложило да осъди човека, защото е бил виновен. Но чрез силата на спасението в кръвта на Агнето, този дълг е бил платен. Следващи обвинения вече не са възможни, независимо от това, че сатана непрекъснато се опитва да го прави. Така се е случило и с Мартин Лутер, който получил сигурноста на вярата, при което е извикал: „Праведния ще живее чрез вяра!” Божественото оправдание идва чрез вяра в съвършеното спасение в Исус Христос.

В момента, в който човек се обръща и идва при Бога, той преживява края на своя собствен живот, и чрез новорождението влиза в новия, божествен живот; опрощението е свързано с мъката и смърта на Исус Христос, а оправданието е свързано с възкресението и живота на Бога. „Който бе предаден за прегрешенията ни и бе възкресен за оправданието ни” (Римл. 4:25).

Така, както е сигурно, че Исус е умрял, сигурно е и това, че нашите грехове са простени. И както е сигурно, че е възкръснал от мъртвите, така е сигурно, че веднъж завинаги сме оправдани.

Апостол Яков ни обяснява как вярата на човека, когото Бог е оправдал, изразена в послушание спрямо онова, което казва Бог в Словото Си, ще бъде усъвършенствана чрез делата му: „Ти виждаше, че вярата действаше заедно с делата му и че чрез делата се усъвършенства вярата; и се изпълни Писанието, което казва: „Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда; и се нарече Божий приятел” (Яков 2:22-24).

Не делата оправдават човека, те са само част от вярата на оправдания човек. Всеки, който вярва на Бога, действа според това, което Бог е заповядал. Авраам е вярвал, че Бог ще възкреси синът му Исаак и е бил готов да го жертва, както му е било заповядано. От тази позиция на вярата на него не му е било трудно да се подчини.

Яков обаче не говори за делата, които хората извършват самоволно, смятайки че така ще постигнат нещо пред Бога, но говори за онези дела, които са извършени като подчинение на заповедите на Бог и на Неговото Слово. Този, който вярва истински, ще прави това, което е казал Бог. „Вие сте Ми приятели, ако вършите онова, което ви заповядвам” (Йоан 15:14). Това е начина, по който вярата „диша” и е жива.

Позицията на човекa, който е оправдан пред Бога чрез вяра в Исус Христос е такава, че все едно никога не е съгрешавал. Той е бил възвърнат към първоначалното си състояние, определен за вечен живот и очаква единствено промяната на своето тяло и на завършека на всичко. Този, който вярва истински, го доказва с живота си чрез делата, които върши с радост и в послушание по същия начин, както Авраам. В посланието до Евреите спасените са ни описани като съвършени праведници: „Вие пристъпихте към планината Сион и към града на живия Бог, небесния Ерусалим и към безбройни множества ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, чиито имена са написани на небесата и към Бога, Съдия на всички и към духовете на праведниците, достигнали съвършенство” (Евр. 12:22-23).

21 ГЛАВА

ОПРАВДАНИЕ

Тъй като човека е бил осъден, той се нуждае от оправдание. Оправдание не означава, че обвиняемият е бил обявен за невинен поради недостиг на доказателства. Оправдание означава, че обвиняемият изобщо не е бил виновен, и че те бил обвинен несправедливо. Обвиняемият в действителност изобщо не се е провинил, но срещу него е излязъл обвинител, който обаче не е могъл да постигне нищо, защото не е било възможно да се докаже някаква вина. Обвинението е било отхвърлено, прокурорът е трябвало да го оттегли, тъй като съдът е бил спрян.

От една страна човека се е провинил пред Бога, и затова се нуждае от оправдание. Но от страната на Бога идва прощението. На човека, на когото Бог е простил греховете в Христос, Той гледа като на такъв, който никога не е съгрешавал. Човек прощава, но не забравя. И дори тогава, когато си прощаваме от сърце, ние продължаваме да си спомняме нещата, които са се случили. При Бога това е съвсем различно. Той прощава греховете и повече никога не си ги спомня. Никой няма право да проверява живота на човек, на когото Бог е простил. Този, който постъпва така, се лишава от божествената прошка и оправдание.

Тъй като човек се е родил в греха без да има собствена вина за това, Бог в Сина е взел върху Себе Си осъждението (присъдата), която Той справедливо е произнесъл въз основа на Своя закон, и така чрез това помирение е издействал пълно опрощение за човека. „Той беше наранен поради нашите престъпления, беше бит поради нашите беззакония; върху Него дойде наказанието, докарващо нашия мир и с Неговите рани ние се изцелихме” (Ис. 53:5).

В посланието си до църквата в Рим, Павел е описал подробно библейското оправдание, и е обяснил как може човек да го получи и как може то да бъде преживяно. Като се опира на евангелието на Исус Христос и на извършеното оправдание, той пише: „Защото не се срамувам от благовестието Христово; понеже е Божия сила за спасение на всеки, който вярва – първо на юдеина, а после и на езичника. Защото в него се открива правдата [праведноста], която е от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: Праведния чрез вяра ще живее” (Римл. 1:16-17).

Бог не е спасил човека само от смърт и погибел, Той го е оправдал изцяло, като му е възвърнал Божията праведност. Собственото оправдание чрез дела, което произлиза от чуството за самосъхранение вече не е необходимо, защото на нас ни е била подарена Божията праведност. Нашата собствена праведност няма никаква стойност пред Бога, тя дори може да стане най-голямото препятствие. „Защото нито едно създание няма да се оправдае пред Него чрез дела” (Римл. 3:20).

Човека, който е бил осъден да загине, но чрез суверенното действие на Бога той е бил освободен от това осъждение, и му е била въстановена първоначалната позиция пред Бога. Това е ядрото на евангелието на Исус Христос. Бог не само ни е простил, Той ни е оправдал и дори ни е подарил Своята собствена праведност. „…а именно Божията правда, чрез вяра в Исус Христос за всички и на всички, които вярват… Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христос Исус” (Римл. 3:22-24).

Така че не остава никакво място за собствени дела, които биха ни довели до себеоправдание, а трябва да отстъпим място на Божията вест, на евангелието на Исус Христос. Тя е онази истински освобождаваща и спасителна вест, която може да направи човека щастлив, и която трябва да бъде разгласявана по целия свят. Човечеството е примирено с Бога. „…за да покаже праведноста Си в настоящото време и да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исус” (Римл. 3:26).

Никой не може да получи прощение на греховете, вярвайки в някакъв основател на религия, или в самата религия. Прощението е единствено чрез вяра в Исус, в Когото Бог се е срещнал с човечеството и се е помирил с него. Набожните дела нямат никаква стойност. „И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона” (Римл. 3:28).

Разбираме, колко вдъхновен е бил Павел от мисълта за оправданието в неговите подробни обяснения относно тази тема. В посланието до римляните в 3 и 8 гл. той изчерпателно ни въвежда в Божия спасителен план. Това, което Бог ни е подарил, може да бъде прието единствено чрез вяра и с голяма благодарност. Всеки, който се опитва да постигне оправданието чрез собствени дела, никога няма да може да разбере съвършеното Божие дело в неговия пълен и истински смисъл. Нашите дела и нашето старание ни пречат да видим това, което е направил Бог. „…а на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда” (Римл. 4:5).

Чрез примера на Авраам ние сме получили една изключително важно поучение, което се състои в това, че всеки човек, на когото Бог е говорил и който е получил слово на обещанието, трябва да престане да се вглежда в себе си и в обстоятелствата, и да започне да вярва от сърце на това, което е казал Бог.

В посланието до римляните апостола продължава да обяснява: „И така, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос” (5:1). Той ни показва, че единствено вярата ни отваря пътя към новата ни позиция чрез благодатта, и че ние можем да се радваме на надеждата за Божията слава, дори и в моменти на скръб и утеснение. И след това Павел отново се връща към ядрото на оправданието. „Затова много повече сега, като се оправдахме чрез Неговата кръв, ще се избавим от Божия гняв чрез Него” (5:9). Павел непрекъснато подчертава за какво става въпрос: не само за вяра в нещо си, но за конкретна вяра в разпънатия Исус Христос и в спасението, което е било издействано чрез Неговата скъпоценна и свята кръв.

И като обобщение, апостола е написал: „И така, както чрез едно прегрешение дойде осъждането на всички хора, така и чрез едно праведно дело дойде на всички хора оправданието, което докарва живот. Защото, както чрез непослушанието на един човек станаха грешни мнозината, така и чрез послушанието на Един ще станат праведни мнозината“ (Римл. 5:18-19).

От една страна ние виждаме, че от времето на Адам всички хора са били осъдени на смърт, но от друга страна можем да вярваме, че тази присъда е била анулирана, и че Бог се е смилил и напълно ни е оправдал.

В 6 глава ни се казва, че сме съединени с Христос, защото сме взели участие в Неговата смърт, били сме разпънати заедно с Него, били сме погребани и заедно с Него сме били възкресени от мъртвите за нов, божествен живот.

Римляни 7ма глава ни показва пълната безпомощност на човека. Апостол Павел установява, че е бил подведен от греха и усеща строгоста на Божия закон. Престъплението може да бъде изявено само там, където има закон. Без установяването на закона на планината Синай с всички наредби и заповеди в него, човечеството нямаше да знае кое е правилно и кое не. Закона е бил даден, за да може човек да осъзнае своите грешки. Справедливия Съдия е изявил присъдата според закона Си, но като Спасител е дарил милост и милосърдие. „…милоста тържествува над съда” (Яков 2:13).

Когато човек осъзнава поробването от навиците си, страстите си и т.н., душата му започва да крещи: „…понеже не върша това, което искам, а онова, което мразя, него върша Защото зная, че у мен, т.е. в плътта ми не живее доброто; понеже желание за доброто имам, но не и сила да го върша… Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смърта?” (Римл. 7:15-24). Всеки човек, който се е обърнал към Господа трябва да премине през този вътрешен процес, защото без него обръщението е невъзможно.

И едва след това в живота ни може да настъпи онова, което е написано в 8 глава, като преживяна от нас божествена реалност. Човека, който е оправдан чрез вяра в Христос и извършеното от Него съвършено дело на изкупление, има право да извика: „И така, сега няма никакво осъждане на тези, които са в Христос Исус” (Римл. 8:1), защото са намерили мир с Бога и са влезли в Неговата почивка.

Сатана, клеветникът на братята (Откр. 12:10) и всички, които му служат, непрестанно клеветят онези, които са повярвали и които са оправдани. Павел отбелязва и този факт. „Кой ще обвини Божиите избрани? Бог ли, Който ги оправда?” (Римл. 8:33).

Истинското оправдание не се изчерпва само с поучения и расъждения, а трябва да бъде една преживяна реалност. Оправданието е втората част на опрощението. На Бог Му се е наложило да осъди човека, защото е бил виновен. Но чрез силата на спасението в кръвта на Агнето, този дълг е бил платен. Следващи обвинения вече не са възможни, независимо от това, че сатана непрекъснато се опитва да го прави. Така се е случило и с Мартин Лутер, който получил сигурноста на вярата, при което е извикал: „Праведния ще живее чрез вяра!” Божественото оправдание идва чрез вяра в съвършеното спасение в Исус Христос.

В момента, в който човек се обръща и идва при Бога, той преживява края на своя собствен живот, и чрез новорождението влиза в новия, божествен живот; опрощението е свързано с мъката и смърта на Исус Христос, а оправданието е свързано с възкресението и живота на Бога. „Който бе предаден за прегрешенията ни и бе възкресен за оправданието ни” (Римл. 4:25).

Така, както е сигурно, че Исус е умрял, сигурно е и това, че нашите грехове са простени. И както е сигурно, че е възкръснал от мъртвите, така е сигурно, че веднъж завинаги сме оправдани.

Апостол Яков ни обяснява как вярата на човека, когото Бог е оправдал, изразена в послушание спрямо онова, което казва Бог в Словото Си, ще бъде усъвършенствана чрез делата му: „Ти виждаше, че вярата действаше заедно с делата му и че чрез делата се усъвършенства вярата; и се изпълни Писанието, което казва: „Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда; и се нарече Божий приятел” (Яков 2:22-24).

Не делата оправдават човека, те са само част от вярата на оправдания човек. Всеки, който вярва на Бога, действа според това, което Бог е заповядал. Авраам е вярвал, че Бог ще възкреси синът му Исаак и е бил готов да го жертва, както му е било заповядано. От тази позиция на вярата на него не му е било трудно да се подчини.

Яков обаче не говори за делата, които хората извършват самоволно, смятайки че така ще постигнат нещо пред Бога, но говори за онези дела, които са извършени като подчинение на заповедите на Бог и на Неговото Слово. Този, който вярва истински, ще прави това, което е казал Бог. „Вие сте Ми приятели, ако вършите онова, което ви заповядвам” (Йоан 15:14). Това е начина, по който вярата „диша” и е жива.

Позицията на човекa, който е оправдан пред Бога чрез вяра в Исус Христос е такава, че все едно никога не е съгрешавал. Той е бил възвърнат към първоначалното си състояние, определен за вечен живот и очаква единствено промяната на своето тяло и на завършека на всичко. Този, който вярва истински, го доказва с живота си чрез делата, които върши с радост и в послушание по същия начин, както Авраам. В посланието до Евреите спасените са ни описани като съвършени праведници: „Вие пристъпихте към планината Сион и към града на живия Бог, небесния Ерусалим и към безбройни множества ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, чиито имена са написани на небесата и към Бога, Съдия на всички и към духовете на праведниците, достигнали съвършенство” (Евр. 12:22-23).