В Светото Писание няма да намерим и най-малък намек за някаква авторитетна личност,която да бъде наследник на Петър. Няма да намерим и никакво известие за това, че Христос ще има заместник на земята. Известено е само за последователи на Христос. Никъде не е написано, че Петър е бил поставен за глава на църквата. Писано е, че Христос е глава на църквата. Как би могъл някакъв човек да бъде глава?

Писано е: „И Той е преди всичко и всичко чрез Него се сплотява. Той е глава на тялото,т.е.на църквата” (Кол. 1:17). Така че всеки, който претендира да бъде глава над Христос се поставя над Него и се оказва под Словото от 2 Сол. 2:3-4.

Библейски вярващия християнин може да приеме като глава на Църквата единствено Господа и Спасителя, а не някакъв Негов заместник, някакъв „Vicarius Filii Dei”. Исус Христос сам е изкупил църквата Си и Сам ще я доведе до съвършенство. Той не е упълномощявал никого да Го замества.

Интересно е да се проследи духовното развитие в историята на църквата. Легендата, че Петър е бил епископ в Рим и че е погребан там, изобщо не може да бъде исторически доказана. Писано е само за някакъв Симон Магус, който е бил магьосник и така е впечатлил сената и хората в Рим, че го провъзгласили за бог и му направили статуя, на която било написано „Simoni dea sancto“. Какво отношение може да има това към Божия мъж Симон Петър, който изобщо не е стъпвал в Рим?

И в този случай ние можем да се позовем единствено на Светото Писание. В посланието до Галатяните 2:9 е написано: „Яков, Кифа (Петър) и Йоан дадоха десници на общение на мен(Павел) и на Варнава, за да идем ние между езичниците, а те между обрязаните.”

Павел е бил определен от Господа за апостол на езичниците. Господ му е казал: „Иди, защото ще те пратя далеч между езичниците” (Деян. 22:21). В посланието си до Римляните Павел пише: „…ще мина през вас за Испания” (Рим. 15:28 б). Мисийните пътешествия на Павел, а също и пътуването му до Рим са подробно описани.Защо няма нито едно известие за това, че Петър е ходил в Рим? Павел е писал много от посланията си именно в Рим. Поименно споменава хората,които са били там с него, но Петър никога не е споменат. Възможно ли е Петър да е бил с него там и Павел никога да не го спомене?

Впрочем това,къде са се подвизавали Божиите мъже е от второстепенно значение. Тук става въпрос само за това да бъде открита измислицата, върху която е построено това голямо религиозно учреждение и как посредством нея то се опитва да придаде на ученията си някакъв авторитет. На това можем да отговорим с думите на самия Петър: „…защото ние не следвахме хитро измислени басни…” (2 Пет. 1:16).

Светото Писание не ни е оставило известие и за някаква иерархия, или за непрекъсната апостолска приемственост. Когато в 440 г. Лео Велики е бил избран за епископ на Рим, той изявил претенция, че епископа на Рим трябва да има предимство пред всички останали епископи. Това е бил онзи, който е цитирал словото от Мат. 16:18, и официално се е провъзгласил за наследник на Петър. Тази идея и преди това вече се е появявала тук и там сред „николаитите”, но тя не е била свързвана с определен духовен сан. Това е било направление на вяра, което е утвърждавало различието между слушащите миряни и служещите братя. Това напълно противоречи на Словото. Изкупената църква е „царско свещенство” (1 Пет. 2:9).

На историците им е известно, че Божият мъж Поликарп (†155 г.) лично е познавал Йоан, любимия ученик на Исус, който е бил заточен на остров Патмос. Поликарп е възприел чистото свидетелство от устата на апостола. И в неговите указания няма да намерим и най-малък намек за тази по-късно измислена идея. Иреней, апостол упълномощен от Господа,(†202 г.) е бил продължително време с Поликарп. Той също не е оставил никакво известие за някакъв наследник на Петър. По това време в църквата са се стараели колкото е възможно по-дълго да се придържат към Светото Писание. Тертулиян (†220 г.) е казал: „Оправданието и осъждението принадлежат на Господа, а не на служителя”.

Даже и на Ницейския църковен събор подобна мисъл не е била изказана от ораторите Атанасий и Арий.

Едва в 445 г. император Валентиниан е потвърдил църковното владичеството на римския епископ над цялата западна част на Римската империя. И от този момент цялата власт е принадлежала на Рим. Известния църковен учител Августин (354-430) е съдействал за разпространението на тази мисъл. Той е писал за „Божествената държава”. Според неговото разбиране, църквата била Хилядолетното царство. Той написал следното нещо: „Църквата –това е авторитет”.

Тогава къде остава авторитета на Онзи, Който е казал: „На Мен е дадена цялата власт на небето и на земята”?

Това небиблейско развитие не може да бъде приписвано на апостолите от първоначалното християнство. Както вече беше казано, по това време Господ е бил установил служенията за цялата църква. Но всяка местна църква е имала братя, които са отговаряли за нея. Те са се наричали презвитери, настоятели, или епископи. Например в посланието си до Филипяните Павел поздравява църквата на Господа като светии, заедно с техните епископи и дякони. Тези две служения принадлежат към местните църкви. И библейското условие за тези две служениея е било, братята да бъдат женени (1 Тим. 3:З). От нито един апостол, или пророк не се е изисквало да бъде женен единствено от епископите и дяконите. Само този, който сам е решавал съпружески и семейни проблеми, ще може да помогне в това и на другите,изхождайки от собствения си опит.

Но Божият Дух още тогава е откривал, както ни казва Павел, че това положение няма да се запази в бъдеще. В първото послание до Тимотей 4:1 четем: „А Духът изрично казва, че в послешните времена някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамителни духове и бесовски учения,чрез лицемерието на човеци, които лъжат, чиято съвест е прегоряла, които забраняват жененето и заповядват въздържание от ястия…” За какво можем да се замислим, четейки това слово? Изпълнило се е дословно.

В Светото Писание няма да намерим и най-малък намек за някаква авторитетна личност,която да бъде наследник на Петър. Няма да намерим и никакво известие за това, че Христос ще има заместник на земята. Известено е само за последователи на Христос. Никъде не е написано, че Петър е бил поставен за глава на църквата. Писано е, че Христос е глава на църквата. Как би могъл някакъв човек да бъде глава?

Писано е: „И Той е преди всичко и всичко чрез Него се сплотява. Той е глава на тялото,т.е.на църквата” (Кол. 1:17). Така че всеки, който претендира да бъде глава над Христос се поставя над Него и се оказва под Словото от 2 Сол. 2:3-4.

Библейски вярващия християнин може да приеме като глава на Църквата единствено Господа и Спасителя, а не някакъв Негов заместник, някакъв „Vicarius Filii Dei”. Исус Христос сам е изкупил църквата Си и Сам ще я доведе до съвършенство. Той не е упълномощявал никого да Го замества.

Интересно е да се проследи духовното развитие в историята на църквата. Легендата, че Петър е бил епископ в Рим и че е погребан там, изобщо не може да бъде исторически доказана. Писано е само за някакъв Симон Магус, който е бил магьосник и така е впечатлил сената и хората в Рим, че го провъзгласили за бог и му направили статуя, на която било написано „Simoni dea sancto“. Какво отношение може да има това към Божия мъж Симон Петър, който изобщо не е стъпвал в Рим?

И в този случай ние можем да се позовем единствено на Светото Писание. В посланието до Галатяните 2:9 е написано: „Яков, Кифа (Петър) и Йоан дадоха десници на общение на мен(Павел) и на Варнава, за да идем ние между езичниците, а те между обрязаните.”

Павел е бил определен от Господа за апостол на езичниците. Господ му е казал: „Иди, защото ще те пратя далеч между езичниците” (Деян. 22:21). В посланието си до Римляните Павел пише: „…ще мина през вас за Испания” (Рим. 15:28 б). Мисийните пътешествия на Павел, а също и пътуването му до Рим са подробно описани.Защо няма нито едно известие за това, че Петър е ходил в Рим? Павел е писал много от посланията си именно в Рим. Поименно споменава хората,които са били там с него, но Петър никога не е споменат. Възможно ли е Петър да е бил с него там и Павел никога да не го спомене?

Впрочем това,къде са се подвизавали Божиите мъже е от второстепенно значение. Тук става въпрос само за това да бъде открита измислицата, върху която е построено това голямо религиозно учреждение и как посредством нея то се опитва да придаде на ученията си някакъв авторитет. На това можем да отговорим с думите на самия Петър: „…защото ние не следвахме хитро измислени басни…” (2 Пет. 1:16).

Светото Писание не ни е оставило известие и за някаква иерархия, или за непрекъсната апостолска приемственост. Когато в 440 г. Лео Велики е бил избран за епископ на Рим, той изявил претенция, че епископа на Рим трябва да има предимство пред всички останали епископи. Това е бил онзи, който е цитирал словото от Мат. 16:18, и официално се е провъзгласил за наследник на Петър. Тази идея и преди това вече се е появявала тук и там сред „николаитите”, но тя не е била свързвана с определен духовен сан. Това е било направление на вяра, което е утвърждавало различието между слушащите миряни и служещите братя. Това напълно противоречи на Словото. Изкупената църква е „царско свещенство” (1 Пет. 2:9).

На историците им е известно, че Божият мъж Поликарп (†155 г.) лично е познавал Йоан, любимия ученик на Исус, който е бил заточен на остров Патмос. Поликарп е възприел чистото свидетелство от устата на апостола. И в неговите указания няма да намерим и най-малък намек за тази по-късно измислена идея. Иреней, апостол упълномощен от Господа,(†202 г.) е бил продължително време с Поликарп. Той също не е оставил никакво известие за някакъв наследник на Петър. По това време в църквата са се стараели колкото е възможно по-дълго да се придържат към Светото Писание. Тертулиян (†220 г.) е казал: „Оправданието и осъждението принадлежат на Господа, а не на служителя”.

Даже и на Ницейския църковен събор подобна мисъл не е била изказана от ораторите Атанасий и Арий.

Едва в 445 г. император Валентиниан е потвърдил църковното владичеството на римския епископ над цялата западна част на Римската империя. И от този момент цялата власт е принадлежала на Рим. Известния църковен учител Августин (354-430) е съдействал за разпространението на тази мисъл. Той е писал за „Божествената държава”. Според неговото разбиране, църквата била Хилядолетното царство. Той написал следното нещо: „Църквата –това е авторитет”.

Тогава къде остава авторитета на Онзи, Който е казал: „На Мен е дадена цялата власт на небето и на земята”?

Това небиблейско развитие не може да бъде приписвано на апостолите от първоначалното християнство. Както вече беше казано, по това време Господ е бил установил служенията за цялата църква. Но всяка местна църква е имала братя, които са отговаряли за нея. Те са се наричали презвитери, настоятели, или епископи. Например в посланието си до Филипяните Павел поздравява църквата на Господа като светии, заедно с техните епископи и дякони. Тези две служения принадлежат към местните църкви. И библейското условие за тези две служениея е било, братята да бъдат женени (1 Тим. 3:З). От нито един апостол, или пророк не се е изисквало да бъде женен единствено от епископите и дяконите. Само този, който сам е решавал съпружески и семейни проблеми, ще може да помогне в това и на другите,изхождайки от собствения си опит.

Но Божият Дух още тогава е откривал, както ни казва Павел, че това положение няма да се запази в бъдеще. В първото послание до Тимотей 4:1 четем: „А Духът изрично казва, че в послешните времена някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамителни духове и бесовски учения,чрез лицемерието на човеци, които лъжат, чиято съвест е прегоряла, които забраняват жененето и заповядват въздържание от ястия…” За какво можем да се замислим, четейки това слово? Изпълнило се е дословно.