БИБЛИЯТА - Най-четената книга на земята

„...Но Божието слово трае до века, и това е словото, което ви бе благовестено“ (1 Пет. 1:25).

След многовековното господство, в което държавната църква е използвала светския меч и духовната си власт, както над отделни хора, така и над цели народи, в края на средновековието е започнало да си проправя път духовното обновление и завръщането към Библията.

По време на всички съживления преди и след Реформацията, библейските вярващи са напускали държавната църква и впоследствие са били преследвани от нея. Джон Уиклиф (1321-1384), който е превел Вулгата на английски, е вникнал в значението на Божието слово и публично е заявил: „за мен важи единствено това, което е написано в Библията“. Той е отхвърлил папството, и още 30 години след смърта си бил обявяван за еретик. Също и Ян Хус (1370-1415), просветен чрез Библията, в своите проповеди решително се е противопоставил на всеобхващащите изисквания на папството. Той е приел Библията като единствен авторитет по въпросите на вярата. В своя труд, в който разглежда евангелието от Йоан, той е написал относно 8:31-32: „Търси истината, слушай истината, обичай истината, пази истината, говори истината и защитавай истината до смърт“. На 6 юли 1415 г. след като е бил осъден на смърт от църковния събор в Констанца, и след като се помолил за прощение на греховете на враговете на истината, в пламъка на огъня на кладата той е предал душата си на своя Изкупител Исус Христос.

Мартин Лутер е отхвърлил продажбата на индулгенции от папството като средство за прощение на греховете, и е проповядвал покаяние и спасение чрез вяра. Още през 1520 г. той е публикувал писмо озаглавено „Вавилонския плен на църквата“, в което е изявил становището си, че не църковното тайнство е това, което спасява, а единствено вярата в Исус Христос. И за него също е важал девиза Sola Skriptura (Само Писанието!). На 18 април 1521 г. във Вормс, в края на своята реч, той казва онези знаменити думи: „Тъй като не вярвам нито на папата, нито на съборите, и понеже е факт, че те много често са се заблуждавали и обърквали в своите собствени противоречия, ако не бъда оборен чрез свидетелството на Писанията, или посредством ясни доводи на разума, то аз ще остана в подчинение на цитираното от мен слово от Писанието, а душата ми ще остане в плен на Божието слово. Аз не мога и не искам да се отричам от нищо, защото действие, което е в разрез със съвеста, не е безопасно и не е благочестиво. Господ да ми е на помощ! Амин“. На върха на духовното стълкновение реформатора се е виждал като Божие оръдие против папата и църквата.

В Швейцария Реформацията е празнувала победното си шествие под ръководството на Улрих Цвингли през 1531 г. в Цюрих. Жан Калвин е спомогнал за пробива на реформаторското движение в Женева през 1536 г. И те, и много други са внесли своя принос в тогавашното протестантско съживление по цяла Европа. Повярвалите хора, които са били наречени от господстващата църква „еретици“, са се събирали на молитва в определени молитвени часове. Появилите се малки събрания, сред които е било и движението на новопокръстените, са били наречени „секти“ и са били преследвани.

Но вече нищо не е могло да спре Реформацията, и в следващите съживления в по-късните векове Светото Писание във все по-голяма дълбочина се е откривало и проповядвало. Появили са се проповедници на съживлението като граф Цинцендорф за братската църква, Джон Уесли за методистите, Джон Смит за баптистите, Уилиям Боот за армията на спасението, и много други. Всички те са били единомислени по въпроса за заместника на Христос на земята, който си е присвоил цялата власт, като се е възвисил и се е поставил над всички по отношение на Бога и богослужението, и когото Павел е нарекъл синът на погибелта (2 Сол. 2 гл.). Те са подчертавали, че Божието слово не познава нито „заместник на Христос“ (VICARIVS FILII DEI), нито „приемник на Петър“, като са цитирали думите на нашия Господ, Който казва: „И никого на земята не наричайте Отец (а да не говорим за „свят“), защото един е вашия Отец, Който е на небесата“ (Мат. 23:9).